плъзнат из града. — Брусар се поколеба. — Обадих им се, щом ви изкарахме от операционната, и им надрънках измишльотини за някакво момиче, по което сте хлътнал снощи… но сигурно вече се изнервят.
— Кога мога да стана?
— Когато пожелаете.
— Бива. След още час можеш да ме върнеш в посолството.
— Господине, не ми се вярва в сегашното си състояние да вървите дълго. Нека отида за кола и ще се върна да ви взема оттук.
Индианеца кимна и болката го прониза като мълния.
— Гадост! — промърмори той. — Докога ще трябва да търпя това?
— Какво ви е?
— Щом си помръдна главата, все едно ме праскат с тояга.
— Не знам, господине. Джил каза, че операцията ще ви причини някои неудобства още ден-два.
— Което за доктора е дреболия, за пациента си е адска мъка. Я ми дай от ония успокоителни.
Брусар извади от джоба си малък инхалатор.
— По едно вдишване на всеки четири часа.
Индианеца сграбчи приборчето, пъхна го в лявата си ноздра и смръкна два пъти.
— Нямам време да боледувам.
— Господине, мога ли да направя още нещо за вас, преди да тръгна към посолството?
— Две неща. Първо, къде са ми дрехите?
Младежът стана, доближи гардероба и подаде команда за отваряне.
— Тук са. А какво е второто?
— Донеси ми предавателя, но не вдигай шум. И ела да ме вземеш след час.
Брусар се върна след минута. Носеше на парче марля невероятно миниатюрно устройство и го подаде на Двете пера. Отдаде чест и излезе.
Индианеца изчака вратата да се затвори и пъхна предавателя в лявото си ухо.
— Добро утро, кучи сине.
„Как ти е стомахът, Джими?“, попита далечният слаб глас на Тридесет и две.
— По-добре от всякога.
„Дано ти е като обица на ухото.“
— Няма да ми повярваш, ако ти кажа какво имам или нямам по ушите си.
Последва дълго мълчание.
— Е, няма ли да попиташ? — не се стърпя Двете пера.
„За какво трябва да те питам?“
— Ами защо не виждаш нищо.
„Предполагам, че си затворил лявото си око.“
— Е, така е.
„Джими, това е проява на детински инат. Стремя се да ти помогна, но няма да съм в състояние, ако не виждам, каквото и ти.“
— Нека бъдем точни. Аз съм тук, за да ти помогна — възрази Индианеца. — И първото, което ще направя за тебе, е да ти подскажа нови условия на споразумението ни.
„Какво си намислил, Джими?“
— Промяна в основните правила на играта. Я ми кажи, много ли ти се иска да очистя Оракула?
„Ножът вече е опрял до кокала. Сам знаеш.“
— И колко си готов да платиш?
„Джими, вече се разбрахме. Твоята свобода срещу Оракула.“
— Свободата ми беше колкото да започнем — подхвърли Индианеца и пак примижа от болка, докато се отпускаше предпазливо на възглавницата. — Време е да поприказваме за пари.
„Остави това. Нито на тебе, нито на когото и да било ще позволя да оскубе Демокрацията.“
— Че кой споменава за скубане? Искам си заслужената награда за честно свършена работа.
„Ти и една работа не си свършил честно през живота си. Вече се споразумяхме и няма да се отмяташ.“
— Боя се, че ще те разочаровам.
„Нека ти напомня, че мога да сложа твърде груб край на всякакви спорове помежду ни.“
— Ами опитай. Твоя воля.
„Защо си се настроил така? — учуди се Тридесет и две. — Джими, какво те е прихванало?“
— Нищо особено — увери го Двете пера. — Само че се отървах от едно-две нещица. Искаш ли да погледнеш?
Извади предавателя от ухото си, обърна се с лице към стената, за да не установи Тридесет и две къде е по гледката през прозореца, после свали превръзката от лявото си око и се взря в мъничкото уредче.
— Познато ли ти е?
Не чу отговор и се сети, че дори онзи да говори, предавателят вече не е на мястото си. Пак си закри окото и внимателно пъхна машинката в лявото си ухо. Тридесет и две тъкмо изчерпваше богатия си запас от псувни и проклятия.
— Щях да ти покажа и бомбата, но й видяхме сметката — ухили се Индианеца. — Сега готов ли си да определиш цената?
„Това си е чисто извиване на ръце, а аз не преговарям с изнудвачи.“
— Вярно. Само им пълниш главите с разни джунджурии.
„Джими, или ще се добереш до Оракула, както се уговорихме, или се смятай за мъртвец.“
— Олеле, колко се уплаших…
„Не се шегувам. Ако щеш, крий се час, ден или седмица, но няма да мръднеш никъде от тази планета.“
— А може и да не ми се иска.
„Какви ги дрънкаш?“
— Знаеш ли защо все пак ще се спогодим за цената, въпреки всичките ти крясъци? — кротко го попита Индианеца. — Защото не си единственият играч.
„А кой още участва, според тебе?“
— Има поне двама. Първо оня тип, дето трябва да я отведе.
„Ти дори не го познаваш.“
— Вече ми го показа, знам и името му. Лесно ще го открия, ако дойде тук. — Двете пера помълча многозначително. — Щом научи, че Демокрацията го иска труп, май с удоволствие ще се изръси, за да научи кой се опитва да го прекара.
„А кой е последният играч?“
— Трябваше сам да се сетиш. Оракула.
„Ще измениш на собствената си раса?! Това е немислимо!“
— На мен тя нищо лошо не ми е направила — сопна се Индианеца. — Но не мога да кажа същото за други хора от тая моя раса.
„Е, това вече не е изнудване! — побесня Тридесет и две. — Това е предателство!“
— Не — поправи го Двете пера, — това е бизнес… Виж какво, мога да се пазаря с тебе, а мога и с някой друг. Само това решение съм оставил на тебе, при това ти давам точно пет минути да помислиш. Ако се спогодим, ще се върна в посолството и ще работя за тебе. Ако не, можеш да си сигурен, че няма да ме спипаш, преди да намеря Свирача или Оракула.
Тридесет и две не отговори и Индианеца започна да отброява секундите на ум.
— Четири минути — обяви след малко.
Мълчание.
— Три минути.
„Колко искаш?“, едва изрече Тридесет и две.
— Аз съм сговорчив човек. Ти все ми набиваше в главата, че Оракула е най-голямата опасност в историята на Демокрацията. И си мисля, че десет милиона кредита няма да е прекалено.
