Майк Резник
Пророчицата
ПРОЛОГ
Беше време на гиганти.
Те нямаше как да се разгърнат в задушаващите граници на Демокрацията, която постепенно се разпростираше над цялото човечество. Затова се отправяха към далечните и безплодни светове на Вътрешната граница, привлечени от яркото галактическо ядро, както пеперудите от светлината.
Повечето от тях, разбира се, изглеждаха като нормални хора, но въпреки това бяха гиганти. Никой не знаеше защо се бяха появили в такова изобилие точно в този момент от човешката история. Вероятно са били необходими на галактиката, пренаселена с малки хора, обзети от своите малки мечти. Сигурно това се дължеше и на суровия блясък на самата Вътрешна граница, защото тя не бе място за обикновени мъже и жени. А може би просто бе дошло време една раса, на която през последните векове липсваха гиганти, да започне да ги създава отново.
Каквато и да бе причината, те достигнаха далеч зад пределите на изследваната галактика и посяха човешкото семе на стотици нови светове. И между другото пораждаха цикъл от легенди, които не ще умрат, докато има хора да разказват за героичните им дела.
Разказват за Скитника Джоунс, стъпил на повече от петстотин нови свята. Той никога не бе сигурен какво търси, но винаги знаеше, че още не го е намерил.
Или за Свирача, който нямаше друго име и бе убил повече от сто човека и извънземни.
Има легенди и за Петъчната Нели, която превърна своя публичен дом в болница по време на войната със сетите, за да го види провъзгласен за светилище от същите хора, които се опитваха да го затворят преди това.
Разказват още за Джамал — той не оставяше отпечатъци нито от пръсти, нито от стъпки, но бе ограбил дворци, които и до днес не знаеха, че са ограбени.
Или за Залагащия светове Мърфи, който по различно време бе притежавал девет свята със златни мини и бе загубил всички на хазарт.
Разказват и за Костолома Бен Ами, който се беше борил с извънземни за пари и убиваше хора за удоволствие. За Маркиз Куинсбъри1, който не признаваше никакви правила в боя, и за Белия рицар — албинос, убиец на петдесет човека. Или за Сали Камата и Вечното хлапе, което, достигнало деветнадесет години, бе престанало да расте през следващите две столетия. Съществуваха още Бейкър Катастрофата, който караше цели планети да треперят под краката му, и екзотичната Перла от Маракайбо, и Алената кралица, чиито грехове бяха заклеймени от всяка раса в галактиката. Имаше още Дядо Коледа, и Едноръкия бандит със смъртоносната си ръка-протеза, и Майката Земя, и Гущера Малой, както и измамно благо възпитаният Гробаря Смит.
Всичките бяха гиганти.
Но все пак съдбата на една жена беше да стои над всички тях, да се разпорежда с живота на хората и световете, като че ли са играчки в ръцете й, да пренапише историята и на Вътрешната, и на Външната граница, на Спиралния ръкав и дори на самата всесилна Демокрация. В различните етапи на своя кратък, но бурен живот тя бе известна като Гадателката, Оракула или Пророчицата. По времето, когато излезе на галактическата сцена, само неколцина оцелели знаеха истинското й име, родната й планета или историята на ранния й живот, както често става с гигантите и легендите.
Но тя имаше произход, история, истинско име и дори някакво подобие на детство.
Ето нейната история.
ПЪРВА ЧАСТ
КНИГА НА ГРОБОКОПАЧА
1.
Сух горещ вятър бръснеше повърхността на Последен шанс — отдалечен свят в покрайнините на Вътрешната граница. Прашни вихрушки се издигнаха на двайсетина метра, дишането стана почти невъзможно, а малкото местни животни се заровиха в земята, за да изчакат преминаването на прашната буря.
Самотна мъжка фигура в невзрачни дрехи, с маска на лицето против бурята вървеше по главната улица на единствения Търговски град на планетата, без да се оглежда. Вратата на изоставена сграда внезапно се затръшна от вятъра и той застина, извади бързо пистолет и стреля по посока на шума. Вратата просветна в светлосиньо и се изпари. Мъжът остана неподвижен още миг, прибра оръжието си и продължи да върви към ярко осветената сграда в края на улицата.
Спря на двайсетина метра от целта, сложи ръце на кръста си и огледа постройката. Стените бяха от титанова сплав със силна молекулярна връзка, боядисани като дървени. На предната веранда имаше две големи врати, които водеха към препълнения салон на „Краят на пътя“. От своето място не можеше да каже къде е барът и къде казиното, макар да подозираше, че казиното е отзад, където би било най-защитено от опити за обир.
Отвори се врата, той се прикри зад една кола и извади оръжието си. Висока жена се показа на входа, пристъпи навън в бурята, поклати глава и се прибра обратно в сградата, кашляйки тежко.
Мъжът се върна в средата на улицата и продължи да оглежда постройката. Накрая тръгна отново, зави наляво и обиколи цялото здание. Нямаше никакви прозорци, което не го изненада, при тази сила на прашната буря, но едва ли би оживял досега, ако пропускаше дреболиите, затова методично провери всяка възможност за проникване. Всички врати бяха затворени, вероятно заключени и със сигурност имаше алармена система. За момент се замисли дали да се качи на покрива — беше възможно да го стори по стената на сградата поради вдлъбнатините, причинени от вятъра и праха, но тъй като не печелеше някакво съществено предимство, отхвърли идеята.
Накрая реши, че трябва да влезе през един от главните входове. Този избор не му харесваше — нямаше нищо против да го разпознаят, след като свършеше работата, но предпочиташе да остане незабелязан, докато не спечели парите си. Ала нямаше друга практическа възможност, а и маската против прах го притесняваше, дори му действаше клаустрофобично.
Осъзна, че все още държи пистолета в ръка и че го бе държал през цялото време, докато изучаваше сградата. Върна го в кобура. Изкачи трите стъпала до верандата, прекоси я, влезе в „Краят на пътя“ и си свали маската. Щеше да огледа мястото, да открие своята плячка, да премахне вкуса на праха с бира или две и после да поработи.
Както и очакваше, кръчмата беше претъпкана. Лявата част на предното помещение беше опасана от дълъг хромиран бар-плот, а вдясно имаше около дузина маси. Клиентите бяха предимно хора, тъй като това беше техен преден пост, но тук-там се виждаха канфорити, лодинити и някакви същества, каквито не бе срещал досега.
Помещението отзад бе голямо колкото таверната и още по-претъпкано. Имаше рулетки, маси за покер и игра на зарове, а на две места се предлагаха хазартни игри на извънземни. Той огледа лицата около масите, чудейки се дали някой от тях не е набелязаната жертва. Накрая се обърна и се запъти към бара.
Накуцвайки леко, плешив пълен мъж се приближи от другата страна на плота.
— Добър вечер! Какво да бъде?
— Бира.
— Идва веднага — мъжът зад бара сложи халба под кранчето и го отвори. — Не съм ви виждал тук преди.
— Току-що пристигнах.
— Съжалявам, че днес времето е толкова отвратително — продължи барманът. — Обикновено Последен шанс е доста приятно място, въпреки че понякога е сравнително хладно.
— Не съм дошъл заради времето.
— Добре, тогава не сте разочарован.
Мъжът надигна халбата и я изпразни наполовина.
— Нуждая се от малко информация — каза той, докато изтриваше уста с опакото на ръката си.
— Ако мога, ще ви помогна.
