— Имате ли друго предвид?
— Може би.
— Предполагам, че няма да ми го кажете сега?
— Когато му дойде времето — отвърна Пенелопа и се изправи. — А сега нашата среща свърши. Черната смърт ще ви заведе до хотела ви. Знам, че искате да пробвате силите си срещу него… Но от този ден нататък няма да се биете с никого, освен ако нямате изрична заповед от мен. Ясно ли е?
— Да — отговори неохотно той.
— Добре. Ще ви се обадя, когато имам нужда от вас.
— Виждате бъдещето — каза Хлапето, докато тя го съпровождаше през къщата. — Защо просто не ми кажете кога ще имате нужда от мен?
— Защото не съществувам, за да му служа, господин Кайман.
Той излезе през външната врата и се качи в колата на Мбоя. Пенелопа ги наблюдаваше как потеглят, после влезе в спалнята си и миг по-късно се показа отново с малка парцалена кукла. Притисна я обичливо до гърдите си и продължи да се взира невиждащо във времето и пространството, като от време на време правеше някой жест или заемаше различна поза, които да помогнат да се случи онова бъдеще, което тя виждаше и искаше.
17.
Мбоя чакаше Силиконовото хлапе в колата. Пътеката от покоите на Пророчицата отведе Хлапето при него и той се качи, все още опитвайки да вникне във всичко чуто. Миг по-късно Мбоя караше обратно към Менует.
— Как мина?
— Ще работя за нея — отвърна Хлапето.
Ледена усмивка се появи по устните на Мбоя.
— Напомни ми никога да не обръщам гърба си към теб.
— И какво трябва да значи това? — поиска да узнае Хлапето.
— Знам защо си дошъл и кой те изпраща. Ти току-що го предаде, Юда.
— Смятам да получа много повече от трийсет сребърника! — рече Хлапето. — Освен това, той няма никакви шансове. И ти го знаеш.
— Това няма значение. Когато се обвързваш с някого, трябва да си му верен.
— Защо не ме оставиш аз да се притеснявам за това? — попита ядосано Хлапето.
— Ами ако решиш, че Миропомазания е по-могъщ от Пророчицата? Пак ли ще си смениш работодателя?
— Трябва да е нещо доста специално, за да бъде по-могъщ от нея.
— Може би е. Предполага се, че има повече от сто милиона последователи, които го боготворят.
— Той е просто човек. А тя е нещо… повече.
Следващите няколко минути Мбоя караше мълчаливо. Минаха покрай същите ферми, както на идване. Когато приближиха Менует, той се обади отново:
— Надявам се, че ще трябва да се изправиш срещу него.
— Срещу Миропомазания? — попита Хлапето.
Мбоя поклати глава.
— Срещу Ледения.
— Той е един дебел старец, мога да се справя с него.
— Много хора си мислят, че могат да се справят с него. Но все още е жив. Дори Пророчицата не успя да го убие.
— Няма да създаде никакви проблеми — увери го Хлапето. — По дяволите, той все още си мисли, че съм на негова страна.
Мбоя се усмихна.
— Хлапе, той никога не е мислил, че си на негова страна.
— Откъде, по дяволите, знаеш какво си мисли той? Ти дори не си го срещал.
— Живял е над седемдесет години по Вътрешната граница — отговори непринудено Мбоя. — Тук не стигаш до тази възраст, ако си глупав.
— Искаш да кажеш, че аз съм глупав? — попита разгорещено Хлапето.
— Щом си мислиш, че можеш да излъжеш Ледения или да го убиеш, тогава си глупак. Дори да не познава теб, той познава нея. Знае какво може да направи тя и как влияе на хората и събитията.
— Тогава кой ще го убие? Ти ли?
— Когато му дойде времето.
— И какво те прави по-добър от мен?
— Аз го уважавам — рече Мбоя. — Няма да направя грешка от небрежност или глупост.
— А аз ще направя, така ли?
— Възможно е… Знаеш, че той се е изправял срещу Пророчицата два пъти и все още е жив, за да разказва. Въпреки това продължаваш да го описваш като дебел старец, който не представлява никаква заплаха за теб.
— Точно така.
— Все още не разбираш, нали?
— Какво? — попита раздразнено Хлапето.
— Нима мислиш, че е оживял след срещите си с Пророчицата, защото е по-бърз от теб? Какво значение имат физическите възможности, когато тя знае какво ще направиш преди теб самия. Той е жив благодарение на ума си, а не на пистолета. И точно така ще се справи и с теб.
— Чух достатъчно глупости! Мога да се справя с него и с теб едновременно, без дори да си поемам дълбоко въздух — никога не го забравяй!
— И с Гробокопача ли можеш да се справиш? — попита Мбоя.
— Какво знаеш за него?
— Проучих те внимателно, Хлапе. Знам всяко място, на което си бил след Сивия облак, и всеки, с когото си се срещал.
— Браво на теб — каза кисело Хлапето.
— Между другото това не беше риторичен въпрос. Можеш ли да се справиш с Гробокопача?
— Защо?
— Защото сега той работи за Миропомазания — отговори Мбоя. — Това означава, че рано или късно някой от нас ще трябва да се изправи срещу него.
— Мога да се справя с всекиго — каза убедено Хлапето.
— Веднага щом се научиш да стреляш точно — подхвърли саркастично Мбоя.
— С всекиго — повтори Хлапето.
— Дори с мъже, които знаят твоята тайна?
— Сега пък какво искаш да кажеш?
— Просто и Ледения, и Гробокопача знаят, че каквито и да са възможностите ти, дължиш ги на имплантираните си чипове. Ако се наложи да се изправят срещу теб, не мислиш ли, че ще намерят начин да ги неутрализират?
— Няма начин да го направят — отвърна Хлапето. — Това са биочипове. Аз съм техният енергиен източник. Не можеш да създадеш поле, което да ги накара да спрат функционирането си.
— Не знам нищо за това.
— Аз пък знам.
— Може би… Тъкмо когато кажеш на един човек, че не може да направи нещо — независимо дали се отнася за изкачване на дървета, пресичане на океан, управляване на звезден кораб или неутрализиране на биочип, той обикновено намира начин да го направи. Ние сме раса, която опровергава законите — победихме законите на гравитацията, и на Айнщайн, и…
— Спести ми лекцията. Тези чипове ще функционират, докато съм жив.
— Е, желая ти дълъг и щастлив живот — каза Мбоя и спря пред хотела.
