— Знаеш ли — Хлапето слезе от колата и се обърна към Мбоя. — преди да се притесняваш за Ледения или за Гробокопача, трябва да се занимаеш с по-голям проблем.
— О?
— Ще се наложи да се изправиш срещу мен.
— Защо?
— Тя не може да има две доверени лица. Трябва да й докажа, че аз съм по-добрият. А има само един начин за това.
— Ако искаш, можем да го направим веднага, тук и сега, щом си твърдо решен — Мбоя не показа страх или изненада.
Хлапето поклати глава.
— Аз ще избера мястото и времето.
— Защо смяташ, че ще ти позволя?
Хлапето се ухили.
— Защото си почтен човек.
Той се обърна и влезе във фоайето на Имението. Избра си касета с новини, занесе я в стаята си, изгледа незаинтересовано заглавията и отиде до огледалото, където започна да се изучава замислено.
Дрехите му бяха блестящи и стилни, но реши, че има нужда от нещо като запазена марка. Вярно, че Ледения се обличаше удобно, Ломакс винаги носеше черно, а на холоснимките, които бе виждал, Дядо Коледа винаги беше в стилизиран червено-бял костюм на Санта Клаус, с чифт звукови пистолети, подаващи се от излъскан черен кожен колан. Какво облекло можеше да послужи като марка на Силиконовото хлапе? Риза, обшита с чипове? Той поклати глава — прекалено крещящо. Нещо с неговите инициали „С. Х.“? Бързо отхвърли идеята като аматьорска. Тогава какво?
Можеше да се облича така, както сега, но какъв беше смисълът да бъде Силиконовото хлапе, ако хората не го знаеха? Това беше проблемът с Ледения и Мбоя — имаха слава, но им липсваше стил. А ако той ще бъде дясната ръка на Пророчицата, поне докато не измисли начин да се отърве от нея, искаше всички да го разпознават в момента, когато кацнеше на някоя планета или влезеше в град или стая.
Може би оръжие, което ще бъде единствено негово? В края на краищата със своите имплантирани чипове той можеше да действа с всякакво оръжие със скорост и сръчност, с каквито никой друг не можеше да се похвали. Така че защо да се ограничава с лазерни, звукови или метателни оръжия?
Колкото повече мислеше върху тази идея, толкова повече му допадаше тя. Можеше да създаде оръжие, каквото никой друг не притежава и което можеше да бъде неговата запазена марка завинаги. А ако бъде и такова, което ще убие Пророчицата в подходящият момент, толкова по-добре.
Развълнуван, той отиде до компютъра, включи го и поиска да се свърже с малката библиотека на Менует и да извади информация за различните видове оръжия, използвани в момента. Не откри нищо полезно и започна да размишлява над идеята да се свърже с по-богата библиотека на някой от близките светове, когато екранът на компютъра почерня.
— Какво има?
— Получих съобщение — отвърна компютърът с механичен глас.
— Добре, нека го видим.
Беше от млада жена, загубила при катастрофа способността да си служи с лявата си ръка и сега се чудеше дали той може да създаде чип, който да възстанови контрола над ръката й.
— Кажи й, че ако нервите са прекъснати, по-добре да опита с изкуствена ръка. Ако е нещо друго, нека лекарят й да ми изпрати подробностите.
— Работя… — каза компютърът.
— Чакай! — извика Хлапето внезапно.
— Операцията спряна.
Вече се беше срещнал с Пророчицата, нямаше защо да продължава с преструвките.
— Просто й кажи, че съжалявам, но не мога да й помогна.
— Работя… Направено.
— Изключи се.
Компютърът се изключи, но миг по-късно се включи видеофонът.
— Да? — обади се Хлапето.
Над машината се появи холографското изображение на Пенелопа Бейли.
— Чувам, че моите две кучета пазачи са си ръмжали едно на друго — усмихна се тя.
— Мислех, че е мъж и няма да дотича при вас да се оплаква — каза презрително Хлапето.
— Той ми е подчинен, както и вие — отговори спокойно тя. — Моите служители нямат тайни от мен.
— Кажете му да си ходи.
— Защо?
— Нямате нужда от него. Сега имате мен.
— Бедни безполезни малък човеко, ти, който се мяташ в тъмнина и бленуваш за триумф и слава! Откъде можеш да имаш някаква представа за моите нужди?
— Не сте го наела заради личността му. Наели сте го, защото е Черната смърт… Е, сега за вас работи по-добър.
— По-добър в какво? — попита с усмивка тя. — Наистина ли мислиш, че имам нужда от теб, за да убивам враговете си?
— Нямахте нищо против той да го направи вместо вас снощи — отбеляза Хлапето.
— Той просто ми спести досадата да отстранявам трима неприятни индивиди. Нито за миг не съм била заплашена от тях.
— Хайде сега, мадам, ако нямате нужда от убийци, защо хора като Мбоя и мен работят за вас?
— Задействали са се велики сили — отговори тя, — сили, които са извън вашите представи. Всеки от вас има роля, която трябва да изиграе.
— Каква роля?
— Ще научиш съдбата си, когато настъпи моментът.
— Имам съдба?
— Разбира се. Именно затова те оставих жив.
— И какво щяхте да направите — да накарате Мбоя да ме застреля отвън, ако не поискахте да ме наемете?
— Все още не разбираш с какво си имаш работа, нали? В милион варианти на бъдещето ти преживяваш този ден, Нийл Кайман. Ти си доста здрав млад мъж, но в няколко от вариантите на бъдещето, които виждам, умираш от внезапен кръвоизлив в мозъка. А в едно бъдеще получаваш предупреждение за твоята смърт. Това бъдеще се случва, когато направя това — след тези думи тя отиде до стъклената стена и сложи двете си ръце на нея, с широко разперени пръсти и поглед, вперен в езерото.
Внезапна болка проряза главата на Хлапето. Извика, после падна на колене. Болката ставаше все по- силна, не можеше да се сравни с нищо, преживяно досега, и той се сви на топка, с юмруци, притиснати до слепоочията.
После болката изчезна внезапно. Отне му цяла минута да се изправи на крака и да фокусира поглед. Видя образа на Пенелопа да се усмихва срещу него няколко сантиметра над видеофона.
— Започна ли да разбираш? — попита спокойно тя.
— Как, по дяволите, го направихте от такова разстояние? — промърмори той.
— Видял си какво направих с Хадес и въпреки това се учудваш на възможностите ми. Може би Черната смърт е прав — не си достатъчно умен, за да си ми полезен.
— Той ли ви каза това? — извика Хлапето.
— Разбира се — отвърна тя. — Той няма тайни от мен.
— Е, ако съм толкова тъп, че да не мога да работя за вас, може би трябва да се върна при Ледения — каза грубо той.
За частица от секундата си помисли, че най-накрая улови емоция на лицето й — вероятно ужас или омраза, или просто презрение, но тя се изпари веднага щом погледът й се фокусира отново върху него.
— Няма да е много умно от твоя страна, Нийл Кайман. Ще си мъртъв, преди да напуснеш планетата… Ти
