Хлапето обмисли въпроса й, после се хвърли към Мбоя с животинска ярост, очаквайки да бъде мъртъв, преди да го достигне.
Мбоя дръпна спусъка, звуковият му пистолет изпука и изключи. Миг по-късно Хлапето го хвана и двамата се затъркаляха на улицата. Деряха се, удряха се, ритаха се.
Хлапето се опита да извади ножа от ботуша си, но Мбоя го изби от ръката му и той излетя няколко метра встрани. После внезапно се изправиха и тогава младежът осъзна, че се бори с по-добър противник — мъж, който владее всяко бойно изкуство, чиито крака бяха смъртоносни като ръцете му и дори повече.
Хлапето опита удар с широк замах, но Мбоя се сниши, влезе под него, нанесе му два бързи удара с юмрук в ребрата и един ритник в челюстта, който го събори на земята.
Хлапето стана веднага и най-сетне си спомни за имплантираните чипове. Повече не се опита да надвие по-тежкия си противник, а се концентрира в блокирането на ударите с ръце и крака, като в същото време правеше опити да отвърне със светкавична сръчност. Проби защитата на Мбоя три пъти, но разбра, че не постига нищо особено и че скоростта му не може да срази опитния боец. Започна да отстъпва към ножа и миг по-късно позволи на Мбоя да го ритне здраво в гърдите, което го запрати обратно на земята.
Когато този път се изправи, държеше ножа в ръката си. Мбоя го видя и застана в отбранителна позиция, но всичките му умения не можеха да го предпазят от бързината, с която Хлапето размахваше оръжието. Няколко секунди бяха необходими на младежа да го наръга два пъти в ребрата и веднъж във врата. Мбоя инстинктивно сложи ръка на последната рана и откри тялото си. Хлапето заби ножа дълбоко в корема му. Мъжът падна на земята, стенейки, като държеше новата рана с две ръце.
— Довърши работата — обади се Пенелопа, когато Хлапето отстъпи назад.
— Защо? Няма да причинява неприятности доста дълго време.
— Казах — довърши работата — повтори Пенелопа.
Хлапето изгледа Мбоя, после се обърна към Пенелопа.
— Защо?
— Защото ти казах да го направиш, друга причина не е необходима.
— Мислех, че го пазите за някаква задача.
— Той я изпълни — отвърна Пенелопа, вперила поглед в далечината. — Довърши работата.
Хлапето я погледна още веднъж, после коленичи до Мбоя, сграбчи косата му и му преряза гърлото. Мбоя изхърка веднъж и умря.
— Доволна ли сте? — Хлапето се изправи.
— Да. Доволна съм.
— За какво беше всичко това? — Той се огледа за полиция, но не откри никого наоколо. — Защо не го убихте сама?
— Защото това беше част от обучението ти — обясни Пенелопа.
— Не научих кой знае какво — отвърна сухо Хлапето.
— Научи най-важния урок: когато ти кажа да направиш нещо, трябва да го направиш, дори да е свързано с риск и смърт… Научи също, че когато ти кажа да довършиш работата, не можеш да не ми се подчиниш — тя му се усмихна, а погледът й, вместо в бъдещето, бе втренчен в лицето му. — Скоро ще ми се подчиняваш, без да се колебаеш и без да се замисляш. Тогава ще си достоен за задачите, които ще ти поставя, и за наградите, които ще получиш. Доста бързо се учиш, Нийл Кайман.
— Казах ви и преди — вече не се казвам така.
— Знам, няма да използвам повече това име. Ти доказа своята вярност и си заслужи ново.
— Добре. Радвам се, че сме на едно мнение по този въпрос.
— Да — Пенелопа мина покрай трупа на Мбоя и тръгна към колата си. — Последвай ме, Фидо.
Хлапето понечи да възрази. После се сети за болката, която му беше причинила в началото на седмицата, въздъхна и я последва.
19.
Пенелопа заповяда на входната врата да се отвори и въведе Хлапето през фоайето до голямата стая с изглед към езерото. Младежът се огледа и видя парцалена кукла на канапето.
— Чие е това? — попита той и я посочи.
— Моя — каза Пенелопа без признак за неудобство. Вдигна я и я притисна до гърдите си.
— Не сте ли прекалено голяма за кукли?
— Веднъж имах котенце. — Тя стисна по-здраво куклата, като че ли се страхуваше някой да не влезе в стаята и да й я отнеме. — Не идваше при мен и когато се опитвах да го погаля, съскаше и драскаше.
— Може да е било страхливо котенце — предположи той.
Тя поклати глава.
— Преди три месеца си купих кученце. Отиваше при всеки непознат и въртеше опашка, но никога не остана само с мен в една и съща стая.
— Парцалената кукла не може да ги замени.
— Вероятно — съгласи се тя. — Но никога не бяга от мен и не се опитва да ме предаде, а това не мога да го кажа за нито един човек, когото съм познавала.
— Нито един?
Тя замълча, тъга се изписа на лицето й.
— Много, много отдавна имаше една жена, която ме хранеше и ме защитаваше и която много обичах — но накрая дори тя се обърна срещу мен. — Тя извърна лице към Хлапето. — Много по-трудно е да си Пророчицата, отколкото си мислиш. Да знаеш, че всеки член на расата, която те е родила, те мрази и се страхува от теб.
— Вероятно имат причина. Снощи сте свършила страхотна работа срещу тях.
— Само защото Миропомазания издаде заповед за моята смърт — тя се усмихна горчиво. — Миропомазания, когото никога не съм срещала, не съм го предизвиквала, нито съм му се противопоставяла. Беше на път да атакува Демокрацията, но тогава някак си разбра за моите сили и реши да води война с мен вместо с армията. Ледения, който знае, че не може да ме спре и въпреки това ти плаща да ме шпионираш. Черната смърт, който знаеше какво става с онези, които не са ми верни, и предпочете да умре, вместо да остане да работи за мен. — Тя замълча и въздъхна. — Винаги съм знаела, че ще го направи.
— Ако сте знаела, че ще ви изостави, защо не се отървахте от него по-рано?
— Както ти казах, имаше да изпълнява задача.
— Да умре в Менует?
— Да ти даде възможност да докажеш своята вярност към мен. Беше необходимо да се окажеш в такава ситуация, в която би умрял, ако нямаш доверие в моите сили и не се подчиняваш на моята власт.
— Защо? — попита Хлапето. — Вече имахте Мбоя.
Тя поклати глава.
— Той беше обречен да ме изостави.
— А откъде знаете, че аз няма да го направя?
— Защото си достатъчно себичен, алчен и неморален и знаеш, че имаш най-голяма полза от лоялността си към мен.
— Не съм сигурен дали тази характеристика ми харесва.
— Въпросът не е дали ти харесва — отвърна Пенелопа, — а дали е вярна. Имаш само двама приятели по Вътрешната граница — Феликс Ломакс и Карлос Мендоса, а си тук, работиш за мен и си готов да предадеш и двамата.
— Какво знаете за Гробокопача? — попита изненадано Хлапето.
— Нима мислиш, че аз нямам шпиони и информатори или че можеш да скриеш някакви тайни от мен? — попита тя развеселено. — Не се опитвай да смениш темата, Фидо: изостави ли ги или не?
— Името ми е Силиконовото хлапе.
— Името ти е това, което аз ти избера. Точно както и твоята съдба.
— Като говорим за съдби, има много хора, които биха платили страхотни суми, за да узнаят каква е вашата.
Тя погледна към езерото.
