— Приятен престой на Моцарт, господин Мендоса — каза тя. — Днес температурата е двадесет и осем градуса по Целзий, което означава петстотин четирийсет и два градуса по Ранкин, двайсет и два градуса по Реомюр и осемдесет и три градуса по Фаренхайт… Може би ще ви е горещо с вашето палто.
— Няма да го нося дълго — отвърна той. — Как да стигна до града?
— Има обществен транспорт на всеки два часа. — Служителката погледна часовника си. — Опасявам се, че току-що го изпуснахте. Но ако не искате да чакате, обикновено има коли под наем пред космодрума.
— Благодаря ви — отвърна Ледения. Обърна се, прекоси малкото фоайе в основата на наблюдателната кула и излезе през главния вход. Там имаше само една кола и той бързо се вмъкна в нея.
— Накъде? — попита шофьорът.
— Търся частна резиденция — отговори Ледения. — Имате ли указател?
Шофьорът натисна едно копче и се появи холоекран във въздуха, на около половин метър от Ледения.
— Само кажете името на човека — обади се шофьорът. — Адресът му ще се появи на екрана, таксите само за отиване и за отиване и връщане ще бъдат изчислени и показани ниско в десния ъгъл.
— Пенелопа Бейли.
Веднага се появи адрес. Последва го карта със седем или осем маршрута, сетне избор на най-краткия, подробното му очертаване, а после такса от четиридесет и осем кредита за отиване и осемдесет и осем кредита за отиване и връщане.
— Живее извън града, нали? — отбеляза шофьорът, когато същият екран се появи и над неговите уреди.
— Предполагам. Никога не съм ходил там преди. Колко време ще ни отнеме?
Шофьорът се вгледа в картата.
— Може би двайсет, двайсет и пет минути, ако попаднем в задръстване.
— Задръстване? На тази планета?
— Жътвари и комбайни — пътуват от една ферма към друга — обясни шофьорът. — Могат доста да ви забавят… Е, ще тръгваме ли?
— Да.
Колата се отдалечи от космодрума.
— Отиване или отиване и връщане?
— Само отиване — отвърна Ледения. — Като реша да се връщам, ще си повикам кола.
— Запомнете номера ми и помолете за него. Парите няма да са ми излишни.
— Ще го направя — обеща Ледения.
Почти двадесет минути караха в мълчание през града и по пътищата извън него, и накрая Ледения се намръщи.
— Колко остава още?
— Около три километра.
— Спри на около километър и половина.
— Сигурен ли сте?
— Просто се опитвам да ти спестя проблеми с мотора.
— Нямам никакви проблеми с мотора си.
— Никога не се знае — Ледения му подаде банкнота от сто кредита.
— Вие сте шефът — вдигна рамене шофьорът. Миг по-късно колата намали и спря встрани на пътя, а Ледения слезе.
— Ако картата е вярна, трябва да е точно зад следващия завой — обясни шофьорът. — Сигурен ли сте, че не искате да ви изчакам?
— Сигурен съм.
— Добре… Както чувам, тази дама е много странна. Не знам каква работа имате с нея, но ви желая късмет.
— Благодаря. Вероятно ще ми потрябва.
Колата зави и тръгна обратно към космодрума, а Ледения се запъти към къщата на Пенелопа Бейли покрай поле от мутирало жито. Когато накрая видя върха на геодезичната кула, свали палтото и го остави в канавката до пътя.
Спря, запали пура, наслади се на първото дръпване, после мушна ръка под жилетката си и натисна два малки превключвателя. Продължи да върви и пет минути по-късно достигна целта си.
Приближи се до входната врата, откри, че е заключена, и тъй като не можеше да я разбие, внимателно се насочи към задния двор, където видя млада русокоса жена да седи с гръб към него до малко езеро и с очи, вперени в небето, да променя позицията си почти всяка секунда.
— Добре дошъл, Леден — проговори тя, без да се обръща. — Доста отдавна чакам този момент.
— Не се и съмнявам — Ледения спря.
— Трябва да унищожа само още четирийсет кораба — съобщи тя, — и тогава ще имаш пълното ми внимание… А сега двайсет и три, вече седемнайсет. Доста си умен, щом се добра дотук, Леден.
— Имах късмет.
— Щеше да имаш още по-голям късмет, ако бе избрал да останеш на своя свят — отвърна тя все още неподвижна. — Единайсет, сега седем, вече четири… Остана само Миропомазания. — Най-накрая се обърна към Ледения. — Да го оставим ли да поживее още малко, та да осъзнае напълно размерите на разгрома си?
— Все ми е едно — отвърна Ледения.
— Разбира се. На теб ти пука за Мойсей Мохамед Христос толкова, колкото и на мен. — Тя млъкна и впери поглед в очите на Ледения. — Така всичко се сведе до теб и мен, както винаги съм знаела, че ще стане.
31.
Ледения се вгледа в младата жена, която го предизвикваше.
— Беше трогателно малко момиче, Пенелопа — каза той, мислейки за времето, когато я срещна за пръв път. — Малко, уплашено, уязвимо… Трябваше да те убия тогава.
Тя се усмихна.
— Нямаше да успееш.
— Сигурно — призна той. — Дори тогава умееше добре да се защитаваш.
— И все още мога. Станах по-силна през годините.
— И двамата се променихме, Пенелопа — Ледения срещна погледа й. — Ти стана по-силна, а аз по- мъдър.
— Достатъчно мъдър, за да ме убиеш? — попита развеселено тя.
— Така мисля — отвърна сериозно той.
Тя се изсмя.
— Не се нуждая от силата си, за да те унищожа. Ти не си помъдрял, просто си остарял. Ти си дебел сакат старец. Вече се задъхваш и потиш само от изминаването на последния километър и половина до къщата ми. Сърцето ти бие по-бързо, кръвта ти препуска по цялото тяло и имаш проблеми с дишането. Мога да те убия с голи ръце, Ледени.
— Погледни напред и виж какво ще се случи, ако го направиш — предложи Ледения.
— Ще умреш.
— Но не сам.
— Имаш предвид жилетката, която носиш, разбира се.
— Ако ме удариш или застреляш, ще падна. И половин секунда по-късно всяка карта на Моцарт ще е остаряла. Нося достатъчно експлозиви, за да превърна това място в център на трийсеткилометров кратер.
Тя го изгледа.
— Значи пет милиона умряха тази сутрин само за да ти позволят да се приближиш до мен с твоите
