възможно е да преследваш някой от моите хора, но ти искаше да се видиш с мен, не с тях. Така че защо са те пратили при мен? Какво толкова страшно престъпление съм извършил, че да клонират Перфектния убиец?
— Добре се справи дотук. Какъв е отговорът?
— Много прост. Пратили са те да хванеш убиеца на Уинслоу Трилейни.
— Точно така.
— Е, не съм го убил аз — сви рамене Маркиза. — По дяволите, на мен ми беше симпатичен! Той не ми се пречкаше, аз не му се пречках. Бяхме сключили споразумение.
— Споразумение?
— Двамата с Ернандес ме оставиха да плячкосвам планетата, както намеря за добре в замяна на няколко услуги.
— Все пак знаеш кой го е убил… и кой го е поръчал?
— Възможно е — каза Маркиза спокойно.
— Защо не ми кажеш?
Маркиза се ухили.
— Ако ти разкажа чуждите тайни, никога няма да ми се довериш.
— Аз така или иначе не смятам да го правя. — Найтхоук се замисли. — И сега какво?
— Какво ще правим ли? — Маркиза се облегна на стола си, който се носеше плавно над пода. — Преди малко в казиното предложи да работиш за мен, помниш ли? В момента преговаряме за назначаването ти. Не ми пука защо си дошъл. Трябва ми добър лейтенант; а няма по-добър от Перфектния убиец.
— Аз не съм Перфектния убиец. Аз съм самият себе си.
— Все същото.
— Не, не е — възрази Найтхоук. — Той вече дори не е човек. Кожата му е разядена от някаква отвратителна болест и е на повече от сто години. Той е
— А ти си лабораторен продукт, който преди три месеца е бил в епруветка — каза Маркиза. — И какво от това? Предпочитам да ви смятам и двамата за хора.
Найтхоук направи гримаса. Мислите за неговата връзка с човечеството го караха да се чувства неловко.
Маркиза запали тънка пура, внесена от далечния Антарес III. Един пепелник, който долови дима със сензора си, долетя и застана във въздуха до ръката на Маркиза.
— Ще запалиш ли? — той предложи пура на Найтхоук.
— Не зная. Не си спомням.
— Опитай една. Само така можеш да разбереш.
Найтхоук се съгласи, взе една и запали. Реши, че ще трябва да опита още няколко пури преди да реши дали му харесват.
— Както и да е — продължи Маркиза, — за какво по дяволите си им длъжен на онези хора на Делурос? Ако не искаха нещо, нямаше да си тук. Така или иначе си незаконен; клонирането на хора е престъпление, така че са нарушили няколко закона, за да те направят. Ти им хващаш човека, който искат, след което ще те пратят на друга поръчка или ще те превърнат в протоплазма — и в двата случая не те очаква много весело бъдеще.
— А ти какво бъдеще ми предлагаш? — попита Найтхоук.
— Най-доброто — отговори Маркиза с усмивка. — Пропусни човешкия етап. Направо стани цар веднага след като си излязъл от епруветката! Вече владея единадесет планети; до края на живота си ще съм направил империя от двадесет и пет планети, може би дори тридесет. Ти ще бъдеш моят иконом. Ако искаш няколко свята само за теб, просто докажи колко си способен и ще са твои.
— Мислех, че Олигархията не гледа много благосклонно на императори-парвенюта — отбеляза Найтхоук иронично. — Дори когато населението на империите им е по-малко от населението на Солио II.
— Ние им правим услуга — отговори твърдо Маркиза. — Независимо колко се разраства армията, никога няма да можем да погълнем цялата галактика. Така че тук, на Границата, предприемчивите хора я поемат на малки хапки. В крайна сметка, мащабно погледнато, какво значение има за историята дали Олигархията владее тези планети или аз? Те се управляват от
— Това е най-красноречивото оправдание за подобен грабеж, плячкосване и масово избиване, което съм чувал — промърмори Найтхоук.
— И аз така смятам — съгласи се Маркиза, все така усмихнат. — Ако не ти харесва предишното обяснение, чуй това: Ще имаш повече власт, отколкото някога си си мечтал.
— Ами не зная — усмихна се и Найтхоук. — Мечтите ми са доста големички. Би могло дори да поискам да имам нещо
Усмивката изчезна и Маркиза го изгледа студено.
— Ако се опиташ да вземеш нещо мое, ще станеш шестдесет и петата бележка под линия в биографията ми, парче мъртво месо, което чака да го натоварят и изнесат. — Той замълча. — От друга страна, прави каквото ти казвам, прави го добре и ще видиш, че за всичко може да се преговаря.
— Включително и за Перлата от Маракайбо?
— Почти всичко — поправи се Маркиза. — Тя е частна собственост, Перфектен убиецо. Дори не си го и помисляй!
— Казах ти: аз не съм Перфектния убиец. А тя има свободата да избира.
— Глупости! Никой няма никаква свобода. Ти принадлежиш на господарите си от Делурос и когато се откажеш от тях, ще принадлежиш на мен.
— А ти на кого принадлежиш? — попита Найтхоук.
— Длъжник съм на много хора из цялата Граница, така че донякъде им принадлежа.
— Мислех, че се занимаваш с убиване и обири, не със задлъжняване.
— Нима предпочиташ да те бях убил и ограбил? — попита Маркиза с весел смях. — Мога да го поправя, да знаеш.
— Може би.
— Струва ми се, че преди малко го доказах в казиното.
— Ти си достигнал върха на възможностите си — отвърна Найтхоук сериозно. — Аз все още се уча.
— Така е. Да се надяваме, че няма да ни се наложи да проверяваме колко си научил.
Найтхоук стана.
— Тръгваш ли си? — попита Маркиза.
— Искам да разгледам трофеите от завоеванията ти — отвърна младият човек като оглеждаше извънземните предмети във витрините.
— Не разбирам от изкуство — каза Маркиза. — Просто вземам това, което ми харесва. Останалото се разпродава на колекционери на черния пазар.
— Как си започнал? — попита Найтхоук. — Крадец ли беше? Или убиец?
— Аз ли? — усмихна се Маркиза. — Бях детектив.
— Шегуваш се!
— Съвсем не. Преди около петнадесет години проследих един заподозрян тук в Границата. Бе крадец на бижута. Беше откраднал два диаманта, големи колкото очите ти. Опитах се да го хвана жив, но той прояви насилие и трябваше да го убия. Е, колкото повече мислех, че трябва да върна диамантите и да ги предам на шефовете си — които бяха големи мошеници и щяха да си ги приберат и да унищожат рапорта ми — толкова по-безсмислено ми се виждаше.
— А те струваха цяло състояние.
— Да, те струваха цяло състояние — съгласи се Маркиза. — Така че диамантите изчезнаха и аз заедно с тях. Смених си името, минах през много перипетии, от които се измъкнах като застрелях този и онзи и така станах Маркиз Куинсбъри.
— Какво значи Маркиз? — попита Найтхоук.
— Проклет да съм, ако знам, но един тип ми беше казал, че маркиз Куинсбъри създал правилата на каратето, а може да е било и джудо. Както и да е, в моя свят аз създавам правилата, така че името ми се
