Найтхоук се взираше в него, без да каже и дума.
— Добре — продължи Маркиза, — ако я глобиш и прогониш от Юкон, тя ще ми стане смъртен враг като си мисли, че съм я унизил несправедливо и съм си присвоил парите й, въпреки че, разбира се, аз имам права над всички пари, които са на моя територия. Ако, от друга страна, я убиеш, ще получим парите, които иначе бихме взели като глоба, а може би и повече. Освен това ще си спестим един зъл и преуспяващ враг, който ще живее някъде там — жестът му означаваше половината галактика — и ще крои коварни планове да си върне парите и да ми отмъсти.
— Значи, всъщност не те интересува дали някой ще види тялото?
— Разбира се, че ме интересува, но това не е основният ми мотив да я убия. — Маркиза повдигна вежди. — Други въпроси?
— С какво се занимава тя и колко души работят за нея?
— Испанката Лейс? Зависи на кой свят ще зададеш този въпрос. Тя не се е специализирала в дадена област. Обира банки, прави пожари, изнудва, убива. Обикновено работи сама, но може би си е довела малко подкрепление.
— Убийца, казваш?
— Не се впечатлявай толкова. Няма нищо общо с Трилейни.
— Откъде знаеш?
— В този район нищо не става без мое знание.
— Добре — кимна Найтхоук. — Кога искаш да тръгна?
— Веднага. Щях ли иначе да ти казвам тези неща?
— Къде мога да я намеря?
— Поръчах да вкарат координатите за приземяване в компютъра на кораба ти. Вземи онзи нещастник със змийската кожа с теб. Той е ходил на Юкон и може да ти бъде полезен. — Маркиза се ухили. — Поне няма да ти закрива гледката или да ти се пречка. Не съм виждал по-голям страхливец от него.
— Точно затова вероятно ще надживее и двама ни — отвърна Найтхоук.
— Възможно е, но що за живот е това.
— Той се притеснява повече за смъртта си — каза Найтхоук с усмивка. — Засега не е чувал за смърт, която да го устройва.
— Някой трябва да му обясни, че много малко хора правят толкова големи гафове — каза Маркиза.
— Ще се опитам да го запомня.
— Имай го предвид, особено когато се навърташ около Мелисанда — добави Маркиза многозначително.
— Няма да си жертвам живота за някаква мутантка със синя кожа — поклати глава Найтхоук.
— Нищо лично — усмихна се Маркиза. — Ти ми харесваш, наистина. Но си излязъл от лабораторията преди три месеца. Как мога да зная за какво би си жертвал живота и за какво не?
— Аз съм човек толкова, колкото си и ти! — сопна се Найтхоук разгорещено.
— Ако не беше, не бих се притеснявал, че ще направиш някоя глупост заради Мелисанда.
Отговорът като че ли удовлетвори Найтхоук и той видимо се успокои.
— Е, след като реши да не ме убиваш, изчезвай оттук и отиди да се погрижиш за човека, когото ти плащам да убиеш.
Найтхоук кимна и се изправи.
— Пура?
— Все още не съм решил дали ми харесват — отговори Найтхоук.
— По съвсем същия начин не си сигурен дали ти харесват жени със синя кожа, нали? — попита Маркиза.
— Не започвай пак! — сопна се Найтхоук. — Аз съм нещо повече от машина за убиване!
— И ще ме убиеш, за да го докажеш?
Найтхоук го погледна, обърна се и излезе от офиса.
Той откри Малой, облече си скафандъра и намери един за спътника си. След това се запътиха през ледените полета към космодрума, а след час вече седяха в пилотската кабина. Напуснаха Тундра и се запътиха към Юкон.
— Ненавиждам да пътувам в слънчева система! — оплака се Малой, докато гледаше в някакъв екран. — Отнема ти повече време да стигнеш от една планета до друга, отколкото от една звезда до друга.
— Знаеш, че не можем да се движим със скоростта на светлината в система — отговори Найтхоук. — Знаеш това.
— Да, но това не означава, че трябва да ми харесва.
— Намери си някакво занимание. Например можеш да ми разкажеш за Мелисанда.
— Проучих и разбрах каквото искаше — каза Малой. — Тя е от Грийнвелд.
— Това е в Границата, нали?
— Да.
— Всички заселници от Грийнвелд ли са със синя кожа? — попита Малой.
Гущера поклати глава.
— Тя не е еволюирала, а е мутирала.
— По-точно?
— Мелисанда е чудо на природата — единствена по рода си.
— Това ми харесва — каза Найтхоук.
— Така ли? Защо?
— Ами да кажем, че ми допадат хората, които са единствени по рода си.
— Тогава и Испанката Лейс би трябвало да ти хареса — усмихна се Малой. — Никога не е имало друга като нея.
Найтхоук провери навигационния си компютър и видя, че има почти четиридесет минути, преди корабът да навлезе в орбитата на Юкон.
— Имаме време — каза той. — Разкажи ми за нея.
— Маркиза не ти ли каза?
— Съобщи ми само, че се е нанесла на неговата територия и че иска да я премахна.
— Не ти ли каза, че тя уби последните трима души, които тръгнаха със същата поръчка като теб?
— Не.
— И че не е точно човек?
— Какво имаш предвид? — попита Найтхоук.
— Ами изглежда напълно нормално — каза Малой. — Но съм чувал разни истории за нея — притежава нечовешки способности.
— Например?
— Не зная.
— Значи може да са измислици.
— Ако беше така, щеше ли да убие последните трима пратеници на Маркиза?
— Продължавай — нареди Найтхоук. — Искам подробности.
— Никой не знае подробности. Известно ми е, че е ограбила няколко банки в Олигархията. Казват също, че убила Джъмбо Уилъби с голи ръце. А, и онази история на Теразейн…
— Каква история?
— Някой взривил целия парламент. Измряха около триста мъже и жени. Не можаха да докажат нищо, но казват, че тя го е направила — или е сложила бомбата, или се е разпоредила за това.
— Звучи интересно.
— Звучи смъртоносно — поправи го Малой.
— Не се притеснявай — няма да ти се налага да се срещаш с нея.
— Няма начин. Ще бъда до теб.
Найтхоук го изгледа.
— Не си длъжен.
