— Харесва ми друг да плаща — повдигна рамене Найтхоук.
— Добре — усмихна се Маркиза. — Много добре ще се разбираме.
— Ами доста сполучливо започнахме, нали?
Маркиза отметна глава назад и избухна в смях.
— Имаш приятно чувство за хумор, Джеферсън Найтхоук!
В същия миг той запрати халбата с бира към главата на Джеф. Челото му се разцепи и рукна кръв. Найтхоук почти падна на колене, но успя да се закрепи с една ръка за бара. Видя, че противникът му замахва с крак и успя да сграбчи един въздушен стол, за да се защити. Маркиза изкрещя от ярост, тъй като столът го извади от равновесие — главата му се удари в бара и коленете му омекнаха изведнъж.
Найтхоук избърса кръвта, която се стичаше в очите му и внимателно се приготви да убие противника си. Замахна отляво, два пъти отдясно и със силен удар обездвижи едната му ръка. Беше толкова съсредоточен в смъртоносните си удари, че видя прекалено късно как другата ръка на Маркиза се насочва към ухото му. Милиони камбани звъннаха в главата му. Не можа да се задържи на краката си.
Усети, че Маркиза се насочва към него, но успя единствено да се завърти бясно вляво, да замахне с ръце и да се надява на късмета си. Усети как ръката му блъсва врата на Маркиза, след което отново се вкопчи в бара като отчаяно се опитваше да не падне.
Очакваше решаващия удар на Маркиза и се чудеше откъде ли ще се стовари върху него и дали ще успее да го види… но за момент не се случи нищо.
Изведнъж отново се разнесе смехът на Маркиза.
— За Бога, Джеферсън Найтхоук, убеден съм, че си толкова жилав, колкото си мислиш!
Неочаквано Найтхоук усети как една силна ръка го подкрепя.
— Ще пийнем по още едно, след което ще отидем в моя офис и ще си поговорим делово. — Маркиза спря и погледна към тълпата. — От този момент нататък, този човек работи за мен и може да говори от мое име. Обида към него означава обида към мен и ако някой го измами по някакъв начин, значи е измамил мен. Ясно ли е?
Реакцията на тълпата — гробна тишина и няколко злобни погледа — означаваше, че може да не им харесва, но е ясно.
— Ами приятелят ми? — попита Найтхоук като посочи Гущера Малой.
— Днес съм великодушен — отговори Маркиза и се обърна към Малой: — Чуй ме внимателно, дребен мошенико: ако ми върнеш парите преди да напуснеш казиното, може да те оставя жив. Ако мръднеш и на една крачка оттук, преди да съм си получил моето, си труп. Разбра ли ме?
— Какви са тези глупости „може би“? — попита Малой. — Връщам си парите и ме оставяш да си тръгна.
Маркиза се обърна към един едър, брадат мъж.
— Убий го.
— Чакай! — изпищя Малой. — Чакай малко! Споразумяхме се!
Мъжът насочи оръжието си към Малой и погледна Маркиза.
— Сигурен ли си, че сме се разбрали? — попита Маркиза. — Искам да кажа, че се възхищавам на смелостта у хората.
— Разбрахме се — повтори Малой смирено.
Маркиза кимна и брадатият свали оръжието.
— А сега, приятелю — каза Маркиза като се обърна към Найтхоук, — да отидем и да си починем в моя тих и приятен офис.
— Ако държиш на мебелите си, ще е по-добре първо да си спрем кръвта — предложи Найтхоук.
— Добра идея — Маркиза извади една банкнота от джоба си и я сложи на бара. — Петдесет кредита, че моята кръв ще спре преди твоята.
Найтхоук прие облога.
— Дадено.
Маркиза отново се ухили.
— Джеферсън, момчето ми, имам чувството, че това е началото на едни прекрасни делови отношения.
Пета глава
Офисът на Маркиз Куинсбъри беше в тон с вкуса на собственика му. Мебелите бяха груби, направени за едри, мускулести мъже. Барът беше добре зареден. В един стъклен шкаф имаше кутии с пури от цялата галактика. Чуваше се музика — човешка музика. Имаше един прозорец с армирано стъкло, който гледаше към Клондайк. По стените или във въздуха до стените висяха картини и холографии на голи жени, с човешки и извънземен произход, които бяха много по-предизвикателни от тези в бара. Имаше три витрини, в които бяха изложени извънземни предмети, украсени с бижута.
След като седнаха, огромният мъж се взря внимателно в Найтхоук като се опитваше да различи чертите му през кръвта и отоците.
— Ти си клониран, нали? — попита той най-накрая.
— Да.
— Знаех си!
— Заради името, нали?
Маркиза поклати глава.
— Не. Тук хората си сменят имената като дрехите. Сигурно има дванадесет души на име Джеферсън Найтхоук на Границата.
— Тогава…?
— Има други начини, по които се разбира. Първо на първо, съм виждал холографии на Перфектния убиец. — Той замълча. — Никога досега не съм виждал клониран. Това ми е по-интересно, отколкото от кого си клониран.
— Така ли?
— Да. Например, на колко години си?
— На двадесет и три.
— Не физически, а реално.
Найтхоук въздъхна.
— Три месеца.
Маркиза се ухили.
— Така си и мислех! — Той продължи да оглежда Найтхоук. — Как се чувстваш като нямаш минало, спомени?
— Имам — отговори Найтхоук. — Само че не са мои.
— А на кого са?
Найтхоук сви рамене.
— Нямам представа.
— Кой те обучи? Оригиналът?
— Не, той умира от някаква болест, от която се е разболял преди повече от сто години. Бил е около четиридесетте, когато я е прихванал, а на шестдесет и две се е обездвижил напълно.
— И сега е замразен?
Найтхоук кимна.
— На Делурос VIII.
— Да видим дали мога да подредя мозайката — усмихна се Маркиза. — Някой е имал поръчка за Перфектния убиец. По някакъв начин са разбрали, че е жив, но когато са се опитали да го намерят, са разбрали, че е замразен. Всъщност може и да са се досетили, защото вече трябва да е на сто години. Обаче, стар или не, смята се, че е бил най-добрият, така че те са го искали въпреки всичко — подкупили са всеки служител, който им се изпречил на пътя, за да могат да направят клонинг.
— Така е долу-горе.
— О, не, това не е всичко — продължи Маркиза. — Защо си тук, на това място, по това време? Е,
