Найтхоук го мушна на указаното място.
— Благодаря. Моля, седнете!
Найтхоук седна срещу холографския екран.
— Име?
— Винс Ландис.
— В паспорта ви пише Винсент Ландис.
— Винс е съкратено от Винсент.
— Проверка… потвърдено. Родна планета?
— Силвърблу.
— В паспорта ви пише, че живеете на Аристотел.
— Да, сега живея там, но съм студент и жителството ми е временно. Постоянното ми жителство е при родителите ми на Силвърблу.
— Достоверност… прието. Възраст?
— Двадесет и една.
— Цел на посещението?
— Научно изследване.
— Каква е сферата на обучението ви?
— Както виждате — отговори Найтхоук, — специализирам шифри. Докторската ми дисертация се отнася за шифрите в охранителните системи по Вътрешната граница. Смятам да посетя няколко планети в Границата като разпитам органите на сигурността за употребата на шифри в ежедневната им работа.
— Къде ще отседнете по време на престоя си на Солио II?
— Нямам представа — каза Найтхоук. — Можете ли да ми препоръчате някой добър хотел?
— Ще добавя списък на хотелите и цената на стаите към визата ви — отвърна компютърът. — Ще декларирате ли някакво оръжие?
— Аз съм просто студент — усмихна се Найтхоук. — За какво ми е оръжие?
— Не отговорихте на въпроса.
— Не, нямам никакви оръжия.
— Имате ли някакви настоящи здравни проблеми?
— Не.
Машината му върна паспорта заедно с тридесетдневна виза и списък на хотелите.
— Преминахте митническата проверка, Винсент Ландис — съобщи компютърът. — Добре дошъл на Солио II.
— Благодаря.
Найтхоук стана и излезе от гишето. Дядо Коледа вече го чакаше.
— Как мина? — попита възрастният мъж.
— Без проблем. А ти?
— Всичко е наред.
— Тогава да тръгваме — Найтхоук се насочи към изхода и двамата се сляха с тълпата, която отиваше към въздушен автобус, с който стигнаха до града. Щом излязоха на една улица с много хотели, те слязоха.
— Сега какво ще правим? — попита Дядо Коледа.
Найтхоук огледа внимателно обстановката.
— Опитвам се да си спомня къде е Службата по сигурността. — Най-накрая сви рамене. — Няма значение, ще я намерим по-късно. Нека си запазим стаи.
Регистрираха се в един от хотелите и се срещнаха след няколко часа, за да вечерят.
— Разбра ли къде е? — попита Дядо Коледа.
— Службата по сигурността ли? — изръмжа Найтхоук. — Да, на осемстотин метра е оттук.
— И сигурно гъмжи от въоръжени мъже?
— В момента — да — отвърна Найтхоук. — Ще минем по-късно, за да видим как изглежда по тъмно.
Вечеряха в ресторанта на хотела. Почти през цялото време Дядо Коледа се оплакваше, че месото било блудкаво в сравнение с това от червен бизон. Изчакаха да се стъмни, след което излязоха и тръгнаха към голямата сграда, в която се намираше офисът на Ернандес.
— Нервен съм — каза Дядо Коледа.
— Защо? — попита Найтхоук.
— Не зная. Може би защото дотук не беше трудно. Непрекъснато си мисля, че някой ни наблюдава и се готви да ни нападне.
— Ще съжалява — каза Найтхоук с мрачна усмивка. — Така както се разхождам, имам около тридесет монети от доларите на Мария Тереза.
— Имаш предвид, че вече си сглобил пистолета? — попита Дядо Коледа.
— Помислих си, че ще бъда по-дискретен, ако го направя в стаята си, не пред Службата по сигурността — каза Найтхоук сухо.
Дядо Коледа не спираше да се оглежда нервно наляво-надясно. Най-накрая Найтхоук спря и се обърна към него.
— Виж, ако ще се успокоиш като обереш няколко църкви, ще ти подбера една-две и…
— Не искам да обирам църкви.
— Е, определено трябва да направиш
— Съжалявам — Дядо Коледа мушна ръцете си в джобовете.
— Добре — каза Найтхоук и потупа приятеля си окуражително. — Да вървим!
Минаха още няколко пресечки и накрая се озоваха пред една голяма сграда.
— Това ли е? — попита възрастният мъж.
— Да.
— Е, как ще проникнеш — отпред, отзад или отстрани?
— Отпред — отговори Найтхоук. — Нали затова съм студент от Аристотел? Утре ще дойда и ще си уговоря среща.
Тъкмо си тръгваха, когато се отвори един прозорец на третия етаж и облечена в лъскаво жена излезе на балкона. Беше Мелисанда, цялата в злато.
— Това е
—
— Какво имаш предвид?
— Те знаят, че сме тук, синко, или най-малкото ни очакват всеки момент — прошепна възрастният мъж. — Погледни я, облечена в злато и диаманти, облегната на парапета. Използват я като примамка.
— За мен?
— За кого друг?
— И си мислят, че ще нахлуя в сградата, ще застрелям всеки, който ми се изпречи на пътя и ще стигна до третия етаж, понеже тя стои там? — продължи Найтхоук.
— Да — каза Дядо Коледа. — Много са глупави, нали?
— Определено.
— Е, какво ще правим сега? — попита възрастният мъж. — Ще се връщаме в хотела ли?
— Ти можеш да си ходиш, ако искаш.
— Ами ти?
— Аз ли? — попита Найтхоук. — Аз ще нахлуя в сградата, ще застрелям всеки, който ми се изпречи, и ще стигна до третия етаж.
— Мисля, че току-що ти обясних: те само това и чакат — сопна се Дядо Коледа.
— Те очакват човек — отвърна Найтхоук като провери специалния пистолет и го пъхна обратно в джоба си. — Но ще си имат работа с Перфектния убиец.
Джеф се обърна и тръгна по украсените стълби към главния вход.
