специален?
— Направен е от специална керамика, с различен молекулярен състав — обясни жената. — Повярвай ми: може да премине през всяко охранително устройство.
— В този вид ли? — попита Найтхоук саркастично.
— Разбира се, че не. — Тя бързо и ловко разглоби пистолета на четири. — Тази част, със спусъка, ще мине за катарама на колана — обясни тя и му демонстрира как се поставя. — Тези две части играят ролята на пластини за ботушите ти. Доста си поиграх с молекулярната структура на последното парче: само го докосни с клечка кибрит и то се разширява и губи физическата си цялост. Можеш да го използваш като връзка на шапката, колан или каквото си поискаш. После, когато си готов да сглобиш пистолета, само го докосни до някакъв студен метал и то веднага ще се върне в тази форма.
— Не виждам никакви патрони — огледа се Найтхоук.
Тя се усмихна.
— Точно в това му е чарът. Дори и да заподозрат какво е, дори и да го конфискуват, никога няма да намерят пълнителя и накрая ще трябва да ти го върнат и да те пуснат.
— Е, и къде е пълнителят?
— В джоба ти.
— Моят джоб? — смая се той.
— Стреля с монети — обясни тя. — Този е пригоден да стреля със златни долари Мария Тереза.
— По дяволите! — възкликна Найтхоук.
— Добра идея — усмихна се Дядо Коледа. — Но ще излезе скъпичко, ако стане война.
Тя игнорира шеговитата забележка на възрастния мъж и каза:
— Препоръчвам ти да потренираш с него, преди да го използваш. Не е балансиран като нормален пистолет. За повече от тридесет метра разстояние ще трябва да го нагласиш.
— Няма да съм толкова далеч.
— Добре. Това е всичко. — Тя ги изпрати до вратата. — Лицето ти ми е познато — обърна се към Найтхоук на вратата — и все пак съм сигурна, че не сме се срещали преди.
— Но не искате да ви казвам защо — каза той.
— Не, не искам.
— Ще ви уведомя, щом се справя успешно.
— По-добре не го прави — каза тя. — Само ще ми напомниш за всички мои клиенти, които не са се справили успешно.
— Откъде знаете, че са толкова много? — попита Найтхоук.
— Самоличността е преходно нещо — отвърна тя. — Тези, които успяват, се връщат за други самоличности.
Вратата се отвори.
— Хайде — каза жената, — пожелавам ти успех.
— Ами на мен? — усмихна се Дядо Коледа.
— На теб не ти трябва никакъв късмет, старче — каза тя. — Никога няма да бъдеш и наполовина като младия си приятел, но винаги оцеляваш.
Двамата слязоха по стълбите и тръгнаха към кораба. Дядо Коледа се наслаждаваше на мисълта, че винаги оцелява, но Найтхоук беше прекалено погълнат от планове как ще отиде на Солио, за да се учуди защо него не го причислиха към хората, които оцеляват.
Двадесет и пета глава
Вече бяха на два часа път от Лилавия облак и пътуваха към Вътрешната граница, когато неговият адвокат на Делурос VIII най-накрая улови сигнала му.
— Говори Маркус Динисен от „Хъбс, Уилкинсън, Рейт и Химинес“, опитвам се да се свържа с Джеферсън Найтхоук.
Найтхоук не обърна внимание на сигнала.
— Моля, обадете се.
— Ще трябва да говориш с него рано или късно — каза Дядо Коледа.
— По дяволите, зная, че си на този кораб, Джеферсън! — извика Динисен ядосано. — Моля те обади се. Няма да прекъсна сигнала, докато не се обадиш.
— Добре — каза Найтхоук след поредната дълга пауза. — Как ме намери и какво искаш?
— Изобщо не беше трудно да те намеря — отвърна Динисен. — Взел си награда за четиридесет и пет хиляди кредита.
— Страшно бързо си разбрал за това.
— Ние сме много влиятелна адвокатска фирма — отвърна Динисен. — Имаме връзки из цялата Олигархия.
— Добре, значи знаеш, че съм убил някого за награда — каза Найтхоук. — И какво от това?
— И какво от това? — повтори Динисен изненадано. — Какво, по дяволите, правиш на Лилавия облак?
— Убивам лошите, точно както ми казахте ти и Киношита.
— По дяволите, Джеферсън — пратихме те на Солио да изпълниш дадена мисия. Ако не си я изпълнил, искам да се върнеш там незабавно. Ако си я изпълнил, трябва да дойдеш на Делурос VIII.
— Не ме интересува какво искате — отвърна Найтхоук спокойно.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — изкрещя Динисен.
— Чу ме. Трябва да свърша някои неща. Остави ме на мира.
— Единственото, което трябва да свършиш, е да работиш за екипа, който те създаде!
— Можеш да мислиш каквото си поискаш — каза Найтхоук.
— Виж — започна Динисен сговорчиво. — Да спрем преди да сме изрекли неща, за които и двамата ще съжаляваме. Защо не се върнеш на Делурос, ние ще поемем нещата?
— Няма начин — отсече Найтхоук.
— Мисля, че така ще е най-добре, Джеферсън — продължи Динисен с убедителен тон.
— Така ли? Е, аз пък мисля, че ще е самоубийствено.
— Какво искаш да кажеш?
— Щом ме хванете, ще ме хвърлите отново в казана с протоплазма.
— Не ставай мелодраматичен, Джеферсън — Динисен се опитваше да се овладее. — Нямаме казани с протоплазма, много добре го знаеш. Просто искаме да поговорим.
— Ако имаш нещо за казване, говори сега.
— Ние не сме ти врагове, Джеферсън — продължи Динисен. — Ние те
— Странно — каза Найтхоук. —
— Трудно е да се разбере човек с теб, Джеферсън — каза Динисен. — Променил си се, откакто те видях за последен път. Какво ти се е случило, синко?
— Не съм ти син и това, което ми се случи, е галактиката. Видях я и нямам намерение да се връщам обратно.
— Никой не те кара да стоиш на Делурос VIII — каза Динисен. — Ще бъда напълно откровен с теб: ти представляваш огромна инвестиция по отношение на време, пари и технологии. Това, че си жив, означава, че си се сблъскал с боклуците, които живеят в Границата и си съумял да оцелееш. Ще имаме много изгодни поръчки за теб.
— Повечето от боклуците, с които се срещнах, ще погледнат снизходително на някой адвокат — засмя се Найтхоук. — На който и да е адвокат. Но най-вече на теб.
— Защо се държиш така? Просто искаме да те прегледаме и да се уверим, че си здрав. Един ден и те пускаме. Толкова много ли искаме?
— Имам работа.
— Нашата работа?
—
