Прераждането на убиеца

Майк РезникПрераждането на убиеца

На Каръл,

както винаги

И още — на Ричард Потър

и Андрю Рона,

две от холивудските

добри момчета

Пролог

В една малка стая с приглушена светлина, около миля под улиците на бляскавата столица Делурос VIII, увенчала простряната надлъж и шир Олигархия на човечеството, Джеферсън Найтхоук отвори очи.

— Добър вечер, господин Найтхоук — проговори един слаб мъж в бяла престилка. — Как се чувствате?

Найтхоук постепенно осъзна, че лежи върху някаква дълга тясна маса, вперил очи в тавана. Предпазливо повдигна ръка, събра дланта си в юмрук, после внимателно започна да отпуска и свива пръсти.

— Доста добре — отвърна с видима изненада.

Сетне поднесе ръка към очите си и се загледа в нея, сякаш беше някакъв непознат предмет, който съзираше за първи път.

— Вижда ми се съвсем нормална — каза най-накрая.

— Така е.

— Значи вече съм излекуван?

— Ами… И да, и не — отвърна човекът в бяла престилка. — Положението е доста комплицирано.

Найтхоук провеси крака от масата, после бавно и много предпазливо се изправи до седнало положение.

— Чувствам се във форма — каза той. — Предполагам, че клонингът си е свършил работата.

— Малко избързвате със заключенията, господин Найтхоук — дочу се трети глас. Найтхоук се извърна и видя набит брадат мъж на средна възраст, облечен в сиво, който го наблюдаваше внимателно.

— Кой сте вие? — попита Найтхоук.

— Маркъс Динисен, старши партньор в „Хъбс, Уилкинсън, Райт и Химинес“. — Той се усмихна. — Аз съм вашият адвокат.

— Точно така — отвърна Найтхоук, поклащайки бавно глава. — Когато ме събудихте последния път, казахте, че Райт е починал.

— Той се спомина преди повече от седемдесет години — продължи Динисен. — Неговият пра-правнук работеше във фирмата допреди няколко години.

— Добре, значи вие сте моят адвокат — Найтхоук се обърна към мъжа в бяла престилка. — А, предполагам, че вие пък сте моят лекар.

— Може и така да се каже — гласеше отговорът. — Името ми е Игън. Гилбърт Игън.

— Имам чувството, че съм ви виждал и преди.

— Точно преди две години — отвърна Игън.

— В такъв случай коя година сме сега — 5103 ли?

— 5103 от галактическата ера — потвърди Игън.

— Значи през тези две години най-после сте открили лек срещу аплазията — оживи се Найтхоук.

— Боя се, че не е точно така, господин Найтхоук.

Джеферсън Найтхоук свъси вежди смутен. Сетне внимателно прокара пръсти по лицето си.

— Но въпреки това аз съм изцелен — настоя той. — По мен няма никакви белези или рани!

— Не сте излекуван — внимателно подхвана Игън, — но в действителност сте в твърде ранен стадий от болестта. Тя няма да се прояви още поне година.

— Какви ги говорите?! — избухна Найтхоук. — Погледнете ме само! От болестта няма и следа!

— Най-добре вие самият се разгледайте по-внимателно — каза Игън, подавайки му огледало.

Найтхоук заразглежда критично отражението на красивото, незасегнато от болестта лице. Изражението му ставаше все по-озадачено.

— Какво става тук, по дяволите? — каза накрая той. — Изглеждам така, сякаш съм на трийсет и пет!

— Най-прецизните изследвания сочат, че сте на трийсет и осем — уточни Игън.

— Но това е лудост! Бях на шейсет и една, когато преди повече от век ме приеха тук.

— Успокойте се, господин Найтхоук.

— Вие се успокойте! — Нещо в гласа му накара двамата да се отдръпнат назад. — Аз искам да знам какво става тук, при това държа да го разбера още сега!

— Разбира се, господин Найтхоук — поде отново Игън, пристъпвайки напред. — Не напразно ви инжектирахме успокоителни, за да понесете по-леко този шок. Страх ме е да си помисля какво би станало, ако…

Ръката на Найтхоук се стрелна светкавично напред, той сграбчи Игън за колана и го дръпна към себе си.

— Не се чувствам никак спокоен, господин Игън — студено просъска Джеферсън. — Говорете!

— Доктор Игън — уточни лекарят, като се освободи от хватката и оправи раздърпаната си престилка. После погледна Найтхоук със скрита тревога. — Повярвайте ми, последните два дни минаха в терзания как точно да ви го кажа… Все още не зная откъде да започна.

— Ами давайте отначало тогава.

Найтхоук изглеждаше истински ядосан.

— Добре — осмели се най-сетне Игън. — За записа ще уточня, че Джеферсън Найтхоук, наричан още Перфектния убиец, известен наемник и ловец на глави от Вътрешната граница, беше поразен от аплазия и по негово желание беше замразен през 4994 година от галактическата ера. Според изричните му разпореждания не трябваше да бъде събуждан, докато не се открие лечение на болестта.

— Аз съм тук — прекъсна го Найтхоук, — затова спрете да говорите за мен в трето лице.

— Моля, оставете ме да продължа така, както смятам за правилно — каза Игън. — Имахме твърдото желание да спазим волята на Джеферсън Найтхоук, но преди две години Делурос VIII беше разтърсена от финансова криза. Лихвите върху основния капитал на господин Найтхоук вече не бяха достатъчни да покриват високите такси по поддръжката на неговия живот. Бяхме изправени пред неизбежното — да върнем в съзнание един неизлечимо болен стар човек и да го лишим от нашите услуги, когато едно предложение, отправено към фирмата на господин Динисен, ни предостави чудесна възможност. Един от световете във Вътрешната граница имаше неотложна нужда от човек с качествата и уменията на Перфектния убиец. За целта тамошните управници бяха готови да платят седем милиона кредита. Ние, естествено, не бихме могли да изпратим истинския Найтхоук — той беше полумъртъв, когато дойде при нас, и не би могъл да изкара дори месец с тази болест, ако го размразим. Затова пък се оказа по силите ни да създадем негов клонинг. Ние незабавно го сторихме, което ни струваше почти половината от предложените пари. Въпреки това пак имахме възможност да увеличим основния капитал на Найтхоук с около три милиона кредита.

— Знам това — прекъсна го отново Найтхоук. — Нали ме събудихте, за да подпиша разрешението за клониране.

— Точно така — продължи Игън. — Ние ви клонирахме и пратихме клонинга на Границата.

— И това ми е известно — сряза го Найтхоук. — Какво стана после?

— Той свърши онова, за което му бяха платили — каза Динисен. — Но се оказа със сериозни дефекти.