Прераждането на убиеца

— С тази професия ако не си перфекционист, няма да живееш дълго след двайсетата си годишнина.

— Колко често тренираше, когато беше… — Киношита млъкна, опитвайки се да намери подходящата дума.

— Жив ли? — попита Найтхоук с кисела физиономия.

— Да кажем, когато активно участваше в бизнеса.

— Не много често. Но тогава съвършено владеех тялото и оръжието си. Въоръжението не се е променило много от онова време насам — той посочи разнообразните оръжия, подредени на стойката зад него, — но сега е много по-леко. А това не е малка разлика. Пък и тялото ми — продължи — е в отлична форма, а това също налага да се приспособявам.

— Говориш така, сякаш това е проблем.

— Безусловно.

— Защо?

— Когато бях на двайсет и осем, си счупих ръката — обясни Найтхоук. — Досега не си давах сметка, но се оказва, че е повлияло на начина, по който държа оръжието. Не е кой знае какво, но е достатъчно да се отклоня на милиметри от целта. Освен това на младини на няколко пъти бях раняван; това също промени стойката на тялото ми. Вярно, и то не е кой знае каква промяна, но и разликата между това да убиеш и да пропуснеш целта е доста незначителна, нали?

Киношита даде необходимите заповеди към контролното табло и нови шест мишени се изправиха срещу тях.

Найтхоук ги гледа внимателно известно време, после светкавично се прицели и стреля с лазерния пистолет. Дочу се приглушен жужащ звук и само миг по-късно и шестте мишени димяха поразени.

— Време?

Киношита провери автоматичния таймер.

— 3,86 секунди.

Найтхоук постави лазерния пистолет при останалите оръжия.

— Сега е по-добре. Не е отлично, но има подобрение. — Той се обърна към Киношита. — Вече можем да пийнем по нещо. Следобед ще опитам отново, а утре ще потренирам за скорост при вадене на оръжието. Да поразиш шест мишени за три секунди не е кой знае какво, ако ти трябват още няколко секунди да измъкнеш оръжието си.

Двамата стъпиха върху добре поддържаната подвижна пътека, която ги отведе до главната сграда в комплекса. Дузина внушителни на вид машини поддържаха поляните наоколо — събираха окапалите листа и ги разлагаха на атоми, подстригваха тревата, така че навсякъде да е точно два сантиметра висока, и унищожаваха насекомите. Робот-камериерка се появи откъм едно от бунгалата и се отправи към следващото.

— Колко души могат едновременно да се настанят тук? — попита Найтхоук.

Киношита присви рамене.

— Може би около четиридесет — освен главната сграда има още дванайсет бунгала. На ден обаче не се събират повече от трима-четирима от членовете на фирмата заедно с техните любовници от двата пола. Но на фирмените партита съм виждал по триста души накуп. — Той направи пауза. — Сега обаче сме само ние двамата и шефът. Съмнявам се, че ще допуснат някой да се добере до теб и да ти направи по-изгодна оферта.

— Тук ли обучи и предишния клонинг?

— Не. Фирмата на Динисен купи това място само преди година.

Двамата стигнаха бунгалото на Найтхоук и вратата се плъзна меко встрани, след като ги идентифицира. Киношита незабавно се отправи към кухнята.

— Какво ще искаш?

— Вода или кафе — отвърна Найтхоук.

— Имаме бира и уиски.

— Не пия алкохол по време на работа. Освен това сега не знам как ще го понесе тялото ми. Предпочитам да не рискувам, докато не овладея напълно рефлексите си.

— Но това е твоето собствено тяло, как би могъл да не знаеш?

— Досега не съм пробвал спиртни напитки. Когато преди бях на тази възраст, сигурно бих погълнал цял плувен басейн. Но вече имам чувството, че това ще се отрази неблагоприятно върху баланса на тялото ми.

Киношита кимна в знак на съгласие.

— Започвам да разбирам как си доживял до тази преклонна за един наемен убиец възраст — каза той. — Очевидно си много предпазлив човек, мислиш за всяка подробност.

— Не е достатъчно само да си добър с оръжието, за да си наемник или ловец на глави. За тая работа се иска много повече — отговори Найтхоук, докато Киношита нареждаше на компютъра в кухнята да им достави две големи чаши вода с лед. — Особено пък ако действаш извън Границата. Та като стана дума за това, се сещам да те питам кога Динисен ще пристигне тук?

— Всеки момент. Каза, че ще дойде по-късно сутринта.

— Добре тогава.

— Нещо не е наред ли? — попита Киношита, подавайки му чашата.

— Възможно е и това да стане.

— И какво е то?

— Изобщо не хванах вяра на неговата зле скалъпена история — отговори Найтхоук. — Затова има още много неща, за които искам да го питам. — Той изпи на една глътка половината чаша, после отново се обърна към Киношита. — Освен ако ти нямаш желание да ми отговориш на въпросите.

— А, не, не и аз — гласеше отговорът. — Моята задача е само да те тренирам. А това — добави той — е твърде нелепо занимание. Ти вече си два пъти по-добър от мен, пък и познаваш тялото си много по- отблизо.

— И предишния клонинг ли го тренира ти?

— Аха… Но той беше бебе в тялото на мъж. Налагаше се да го уча как се стреля, как да пръсне черепа на някого, на всичко… — Киношита изгледа Найтхоук с видимо възхищение. — А теб няма на какво да те науча.

— Сигурно грешиш — отговори Найтхоук. — Оттатък има компютър, а тая техника доста се е променила през последния век. Вече не знам дори как да го стартирам.

— За какво ти е компютър?

— Искам досието на Перфектния убиец. Сигурно е засекретено, но ти работиш за тая фирма и все трябва да знаеш как да се добереш до него.

— Защо ти е? — намръщи се Киношита.

— Същата тази организация само преди две години е изпратила клонинг на секретна мисия и доколкото ми е известно, той си е свършил работата. Въпреки това никой от хората на Динисен не си е мръднал пръста да го спаси. Нямам намерение и аз да попадна в подобно положение. Ако разбера, че не заслужават доверието ми — а съм убеден, че точно така ще се окаже, тогава изобщо няма да стигна дотам да завися от тяхната помощ. Затова искам да науча и най-малките подробности за предишния клонинг — каква е била задачата му, къде и как я е изпълнил, кой го е убил и защо.

— Съмнявам се, че ще мога да ти доставя цялата тази информация — отговори Киношита. — Затова пък ще ми е любопитно да надникна в собственото си досие. Проблемът е, че откакто първият клонинг замина към Границата, ние вече не получавахме никакви данни за него.

— Все пак и наличната информация е някаква сламка, за която да се заловя — каза Найтхоук. — Готов ли си да си навлечеш неприятности, ако ми помогнеш да се добера до нея?

— Много се съмнявам, че ще научиш нещо съществено — продължи Киношита, отправяйки се към съседната стая. — Освен това, ако работата стане напечена, предпочитам да се разправям с Динисен вместо с теб.

Киношита отвори досието и остави Найтхоук сам, докато не се появи Динисен.