Прераждането на убиеца

мъртъв, скоро и това проклето здание ще се срути върху главите ни!

— Вземи парите!

Тя измъкна от джобовете си две платнени торби и бързо набута парите в тях. Стаята се тресеше все по-силно.

— Ами сега? — попита накрая.

Найтхоук се заклатушка към балконската врата.

— Хвърли по-голямата торба на Ито! Дай му и имплозатора!

Тя се залови за парапета и преметна през него парите и оръжието.

— А сега? — попита отново.

— Къде е онзи таен изход, за който говореше?

Тя понечи да тръгне натам, но внезапно подът под нея пропадна и пялото крило на къщата, в което се намираше кабинетът на губернатора, рухна с трясък.

Тридесет и трета глава

Найтхоук простена и с мъка отмести гредата, която затискаше гръдния му кош. После се пресегна и махна друга, притиснала крака му. Най-накрая си даде сметка, че е без лява ръка. Колкото и да го болеше отрязаната китка, болката в рамото беше още по-жестока.

Внезапно над него се изправи някаква тънка фигура и взе да размества гредите, притиснали тялото и крайниците му.

— Касандра… — простена той.

— Тя е добре. Сега се опитай да събереш силите си. Лежи спокойно, докато не те освободя от развалините.

Той се опита да фокусира погледа си и най-сетне различи чертите на Пелъс Атина.

— Какво стана? — попита замаяно той.

— Проклетата къща се срути — каза Пелъс Атина. — Предполагам, че си убил Касиус Хил. Права ли съм?

— Да.

Тя поклати глава.

— Чувала съм за това чудо и преди. Нарича се Система на отмъщението. Голям късмет е, дето оживя. — Тя хвърли настрана и последното парче мазилка и се взря в лицето му. — Какво е станало с теб, по дяволите? Едва ли си загубил ръката си само от пропадането!

— Много дълго е за разказване. — Той внезапно седна. — Къде е Синеокия? Трябваше да е на покрива!

— Мъртъв е. Намира се на около двайсетина метра от теб. Счупил си е врата при падането.

— По дяволите! — Найтхоук се отпусна отново назад, изтощен от направеното усилие. — А къде са останалите от твойта група?

— Пръснати са оттук чак до кораба — отвърна Пелъс Атина. — Всичките са мъртви.

— Лошо, много лошо.

— Знаеха къде отиват и срещу какво ще се изправят. — Тя замълча. — Значи все пак видя сметката на Касиус Хил?

— Не, тя му видя сметката.

— Радвам се, че си й го отстъпил. Много благородно от твоя страна — каза Пелъс Атина. — В края на краищата тя е Ибн бен Калид.

— Това няма нищо общо с благородството — отвърна Найтхоук. — Тя ми спаси живота.

— Честна дума?

— Вярно е, за бога! — разпалено рече той.

— Добре, де, направила го е. Сега говори по-тихо и не си хаби силите. Не са ти останали много.

— Измъкни радиостанцията ми.

— Къде е тя?

— Или в някой от джобовете, или е затъкната на колана.

Тя внимателно го претърси и най-накрая я откри.

— Включи я. Честота 1193.

— Готово.

— Какво става, Йохан?

Не последва никакъв отговор.

— Йохан, къде си?

Тишина.

— Сигурна ли си, че е настроена на тази честота?

Тя провери отново.

— 1193, точно както ми каза.

— Мамка му. Опитай тогава на 2076.

— Добре.

— Еди, обади се. Вторнишкия Еди, обади се, проклет да си!

Никакъв отговор.

— Останал ли е някой жив освен нас двамата и Касандра? — немощно пророни той.

— Мен ме остави. Къде е Киношита?

— Трябваше вече да е преполовил пътя до космодрума — отговори Найтхоук. — Дано е успял. Иначе ще излезе, че всичко е било напразно.

— Как така напразно? — попита с недоумение тя. — Нали успяхме да унищожим Касиус Хил?

— Така е, убихме Касиус Хил. Сега ми помогни да се изправя. Ако полежа още малко, пак ще изгубя съзнание.

Тя го вдигна на крака и го прикрепя известно време, докато не му премина замайването.

— Къде е Касандра?

— Ей там — посочи Пелъс Атина към едно присвито тяло.

— Нали каза, че била добре?

— В сравнение с повечето от останалите. Има само сътресение и най-вероятно няколко счупени ребра. Допреди няколко минути беше в съзнание. Можеше да е много по-зле.

— Петкан! — внезапно извика Найтхоук и пренастрои честотата на предавателя си. — Петкане, там ли си?

— Разбира се, че съм тук — отвърна познат глас. — Чудесна нощ беше! Велика и славна нощ! Знаех си, че постъпвам правилно, когато тръгнах с теб, Джеферсън Найтхоук!

— Мелисанда добре ли е?

— Тя е мъртва.

— Как стана това?

— Прочистваха района с лазери. Тя не усети човека, който я уби, а не ми се вярва и той да я е забелязал. Случват се и такива неща. — Последва пауза. — Имаш ли други задачи за мен или да се връщам на кораба?

Найтхоук все още не можеше да повярва, че е оцелял.

— Стой там — каза най-накрая. — Скоро пак ще се свържа с теб.

После прекъсна връзката.

— Обикновено оцеляват най-добрите убийци — каза Палас Атина, сякаш беше прочела мислите му. — Винаги е така при война.

— Хубаво е, че войната най-сетне свърши — отвърна той. — Врагът вече е мъртъв.

— Все още не можеш да мислиш трезво — поправи го тя.

— За какво говориш?

— Генералът е мъртъв, но армията му е непокътната — обясни Пелъс Атина. — Загубили са само хиляда бойци, а утре вече ще има нов губернатор.

— Не — настоя той. — Войната свърши, всичко е приключено.