Прераждането на убиеца

— Нищо не е приключило, докато си още жив — каза тя. — Дори онези, които мразеха Касиус Хил и в червата, ще се втурнат да те преследват. Ти им отне плячката, при това го направи в неговото собствено леговище. За това ще искат отплата.

— Нямам намерение да изкарам остатъка от живота си, криейки се като преследвано животно — решително заяви Найтхоук.

— В такъв случай се изправи и се бий! — каза Пелъс Атина. — Не забравяй, че си Перфектния убиец!

— Аз съм само негово копие — отговори Найтхоук. — Това, което направих тази нощ, имаше една единствена цел — да запази живота на истинския Перфектен убиец.

— Нищо не разбирам.

— Няма значение, нали аз го разбирам. — Той се огледа наоколо. — Изби ли всички, които бяха пред къщата?

— Поне докато бях там не беше останал нито един жив. Но щом разберат какво се е случило, ще придойдат с хиляди за подкрепление.

— Няма да разберат преди изгрев слънце — каза Найтхоук. — Заглушихме връзките им и разрушихме главният предавател.

— Добре, до изгрев слънце сме осигурени. Ами после?

— Това време ни е напълно достатъчно.

— За какво?

— Да сложим завинаги край на войната. — Той отново включи радиостанцията си. — Петкане, на какво разстояние от имението се намираш?

— Сигурно на около миля — отвърна извънземният.

— Да си тук след половин час! Взриви проклетото място, та да не остане камък върху камък от него! После се връщай на Силен при първи удобен случай.

Найтхоук метна радиостанцията си върху развалините и се обърна към Пелъс Атина.

— Оставих колата ни край пътя на миля от тук. Скрита е зад едни храсти. Ще успееш ли да я намериш?

— Стига да е още там.

— Докарай я тук.

Тя се обърна и тръгна в указаната посока без да каже нито дума повече.

Найтхоук започна да тършува из джобовете с единствената си ръка и накрая откри онова, което търсеше — металната си идентификационна карта и кубчето на паспорта. Той ги остави на земята, посегна към лазерния пистолет, но се сети, че го е изгубил и се потътри към тялото на Синеокия. Успя да намери неговия и го прибра. После се върна при картата и паспорта, нагласи пистолета на малка мощност и стреля в тях. Картата потъмня, а краищата й се подгънаха от високата температура. Въпреки това части от името му и неговият номер все още можеха да бъдат разчетени. Кубът паспорт се беше разтопил, но той отклони лъча от него, преди да е изчезнал напълно.

Найтхоук изчака, докато картата и кубът се охладят, после ги вдигна и ги върна обратно в джоба си. Накрая отиде при Касандра, коленичи край нея и нежно я помилва по косата.

Тя отвори очи.

— Жив си — рече.

— Аз съм костелив орех.

— Като не можах да те открия реших, че си затрупан под развалините — каза Касандра. — След това… — Тя се намръщи. — После не си спомням нищо.

— Загубила си съзнание.

Тя помълча малко, после вдигна очи към Найтхоук.

— Успяхме, нали?

— Да, успяхме.

— Знаех си, че ще го направим. Най-сетне всичко свърши.

— Още не съвсем, но скоро и това ще стане.

Внезапно от тъмнината изскочи Пелъс Атина. Зад нея се очертаваше силуетът на колата.

— На пътя все още няма жива душа — каза тя, — но това едва ли ще трае дълго. По-добре веднага да поемаме към космодрума.

— Моят кораб няма да е там обаче — каза Найтхоук. — Киношита сигурно вече е излетял. Къде е твоят?

— На няколко мили южно от тук.

— Вземи Касандра и се връщайте на Силен.

Той изведнъж започна внимателно да оглежда земята около себе си.

— Това ли търсиш? — попита Пелъс Атина, подавайки му торбата с пари.

— Точно това. Вземи я със себе си.

— Ами ти?

— Ще дочакам Петкан.

— Защо не дойдеш с нес? — настоя тя. — Корабът ми може да поеме цяла дузина.

— Имам да свърша още нещо тук.

— Какво е то?

— Трябва да убия Перфектния убиец.

Тя смръщи вежди.

— Какво говориш, дявол да те вземе?!

Найтхоук измъкна от джоба си картата и куба-паспорт.

— Когато Петкан разруши имението, ще заровя тези неща в развалините. — Той се насили да се усмихне. — Това ще сложи край на войната.

Епилог

Найтхоук бавно отвори очи и надзърна иззад превръзките. Намираше се в една от орбиталните болници по Периферията, отстояща на цяла галактика от Вътрешната граница.

— Как се чувстваш? — разнесе се гласът на Касандра.

— Като чисто нов човек.

— Това е добре — усмихна се тя, — защото от предишния не беше останало много. Вече имаш нова ръка, нова раменна става и напълно различно лице.

— Предишното беше малко по-известно, отколкото би ми се искало — каза Найтхоук.

— Едва ще дочакам да ти свалят превръзките. Ще ми се по-скоро да видя лицето ти. — Тя замълча. — Между другото, твоят хирург днес ме дръпна настрана и ми сподели съмненията си, че страдаш от аплазия в начален стадий на развитие.

— Няма да се учудя особено, ако това се потвърди — отвърна Найтхоук и си помисли, че щеше да е по- добре, ако не беше стегнат в превръзките и можеше да се усмихва.

— Лекарят твърди, че след няколко месеца ще открият лек срещу нея.

— Хубаво, значи парите ще стигнат да оживее той.

— А също и за твоето лечение.

— Учените откриха лек срещу всички други болести, тогава защо да не изнамерят и за аплазията — каза той, раздвижвайки изкуствената си ръка.

Тя приседна на ръба на болничното легло.

— Иска ли ти се да се срещнеш някога с него?

Той дълго обмисля отговора си, после поклати глава.

— Не, с този не. Ще ми се да бях срещнал по-младия, онзи, който е умрял на Солио II. На него сигурно също бих могъл да помогна. Оригиналът няма да се нуждае от ничия помощ, щом веднъж го излекуват от болестта.

— Да, но ще се озове в един напълно непознат за него свят, при това на шейсет и две годишна възраст — подчерта Касандра. — Не мислиш ли, че ще му трябва някой, който да го подкрепя, докато се