— Говорите като една от бившите ми жени — забеляза кисело Ленъкс.
— Моля? — В гласа й прозвуча гневна нотка.
— Не исках да ви обидя — извини се Ленъкс. — Изглежда, и вие като нея смятате, че ми трябва усмирителна риза.
— В края на краищата може да ви се стори по-удобна от тялото на Светулка. Но от друга страна, трябва да добавя, че според мен вашият психопрофил е тъкмо от типа, при който вероятността от успешен завършек е голяма.
— Защо бихте казали това? — полюбопитства Ленъкс.
— Защото вманиачаването ще работи във ваша полза. Щом физическото осакатяване не ви е спряло, не виждам как ще го направят неудобствата и опасностите на физическата трансформация.
— Абсолютно сте права.
Тя извади един лист от чекмеджето на бюрото.
— Искам да го прочетете, преди да тръгнем.
— Какво е това? — запита той, взирайки се в хартията.
— Документ, с който освобождавате от всякаква отговорност болницата и Департамента на извънземните работи, ако умрете по време на операциите или при изпълнение на мисията. — Тя направи малка пауза. — Имате ли още въпроси?
— Само един — каза Ленъкс, като й изпрати обезоръжаваща усмивка. — Да ви се намира писалка?
„Мамка му!“
7.
Ленъкс тупна тежко на пода и остана там, пухтейки.
— Добре ли сте, господин Ленъкс? — запита Беатрис Нгони.
— Не, не съм добре! — изръмжа той. — Удрям се на такива места, които никога не съм допускал, че имам по себе си. — Млъкна за миг намръщен. — Не можете да си представите колко трудно е да се науча да вървя с крака на Светулка. Те обаче май нямат никакви затруднения с ходенето.
— Цял живот са го правили. Тридесет и четири години вие сте ходил като човек, а в този момент дори не сте и наполовина Светулка. — Тя се изправи пред него. — Можете ли да станете сам?
— Разбира се, че мога!
— Ами хайде тогава.
— Почивам си.
— Ще имате много време за почивка след другата операция — успокои го тя. — Важното е да почнете да управлявате новото си тяло.
— Тъкмо това правя.
— Проснал сте се на пода.
— Пригаждам се към новото си зрение — обясни той. — Вие се помъчете да свикнете със свят, където всичко синьо е станало сиво и където виждате още два нови цвята плюс букет от инфрачервени лъчи.
— Това няма да промени усещането ви за форма и разстояние — отбеляза Беатрис.
— Няма, но трябва да свикна с тия неща.
Той се изправи неуверено.
— Внимавайте — каза Беатрис, — Много напред сте се навел.
Ленъкс оправи стойката си, доколкото му бе възможно.
— Защо ставите им са такива? — запита изплашено, сочейки към краката си, — За какво служи всичко това?
— Еволюцията на Светулките е различна от тази на Хората — заобяснява тя. — Те никога не са живели по дърветата. Като се научите да пазите равновесие, ще разберете, че можете да тичате много по-бързо с тези крака, отколкото някога сте тичал с вашите.
— Хищници ли са били или тяхната плячка? — осведоми се Ленъкс.
Тя вдигна рамене.
— Не знам. Може би ту едното, ту другото. Готов ли сте?
Той кимна.
— Добре. Започнете пак да обикаляте стаята обратно на часовниковата стрелка.
Ленъкс тръгна със странна походка.
— Кога ще си получа новите ръце? — запита той. — Страшно ми е необходимо да се хващам някъде, за да не падна.
— Следващата седмица. По-добре сега се научете да ходите без тях. Сигурна съм, че Светулките не сграбчват непрекъснато разни неща, за да пазят равновесие, и не искам да добиете такъв навик.
Следващия час той прекара в непрекъснати упражнения по ходене. После поиска обедна почивка.
— Вкусно ли ви е? — запита го Беатрис, докато един помощник му пъхаше в устата лъжица по лъжица подобието на овесена каша, с каквото предимно се хранеха Светулките.
— Горе-долу — бе отговорът му.
— Не е добре, господин Ленъкс — смъмри го тя. — Чела съм книгите ви и съм наясно, че сте ял и далеч по-неприемливи неща. Само че за нашите цели е необходимо не само да ядете това, но и да го харесвате.
— Ще се науча.
— Говоря ви съвсем сериозно — подчерта Беатрис. — Ще приспособяваме вкусовите ви рецептори дотогава, докато наистина ви хареса.
— Няма да е необходимо. Ям го и така.
— Говорите, без да мислите, господин Ленъкс — настоя Беатрис. — Искате ли мисията ви да успее, не бива често да се храните сам. Ако ви дадат развалена храна или пък нещо горчиво, или нещо неприятно за вкуса на Светулките, и щом само вие не забележите и не протестирате, това може да ви издаде. — Тя направи пауза и го изгледа втренчено. — Сега разбирате ли какво ви казвам?
Той въздъхна и кимна примирено.
— Правете каквото трябва.
— Винаги съм смятала да действам точно така.
Ленъкс изруга при следващия си несполучлив опит.
— Моля ви, опитайте отново — подкани го тя.
— Мъжките Светулки не шият дрехи, защо, по дяволите, им е да знаят как се вдява конец? — запита той раздразнено.
— Това е просто упражнение за координация на очите — обясни тя търпеливо. — Ще направите още няколко такива упражнения, докато бъдете напълно готов.
— Толкова е студено тук, че едва си удържам ръцете да не треперят — оплака се той.
— Добре. Надявах се да забележите.
— Колко градуса е?
— Двайсет и три по Целзий.
— Шегувате ли се?
— Никак — бе напълно сериозният отговор. — Превръщате се в Светулка, господин Ленъкс.
Събуди го някакво ломотене. Той разтърси глава, за да се разсъни, отвори очи и видя един мъж в униформа.
— Добро утро, господин Ленъкс — поздрави го мъжът, — Аз съм майор Луис Едуардо Белмонте, Трябва да бъдем непрекъснато заедно от този момент чак докато отпътувате за Медина.
— Трябва ли? — намръщи се Ленъкс. — Защо?
— Защото аз говоря бракананския диалект. Не толкова добре, колкото вас, сигурен съм, но достатъчно, за да разбирам и да ме разбират. Това са последните думи, които ще ви кажа на езика на Хората, и от този миг нататък, чак докато отпътувате за Медина, ще говорите само на диалекта. — И той премина на езика на Светулките. — Ясно ли ви е?
— Напълно — отговори Ленъкс също на бракананския диалект.
— Добре. Уговорено е да ви присадят помощно средство, което леко… е, да кажем да ви сигнализира,
