по-успешно ще можем да действаме по такъв начин, че те евентуално да се научат да ни приемат.
„Какви глупости дрънкам! Защо го оставят да продължава с тия въпроси?“
Един възрастен мъж го попита за социалната структура на Светулките и Ленъкс с чувство на благодарност му отговори надълго и нашироко. След това се извини, че няма да отговаря на други въпроси, обяснявайки, че още не се е възстановил напълно, и се присъедини към домакините си за коктейлите преди банкета.
Както обикновено, се затрудни да яде без пръсти, но една очарователна блондинка му наряза храната и го хранеше като бебе. Половината от него се наслаждаваше на вниманието, докато другата половина намираше ситуацията абсолютно смехотворна и дори доста унизителна. Той се показа толкова очарователен и любезен, колкото бе нужно. След обяда произнесе кратка реч, която всъщност представляваше реклама за новата му книга. А после, като отново се позова на здравето си, обяви, че би искал да се оттегли в апартамента, предоставен от спонсорите, където възнамерява да прекара следващите няколко часа в четене или гледане на нещо забавно. Намислил бе да стигне дотам с помощта на патерици — особено подходящи за вестникарска холограма, но му бяха осигурили инвалидна количка. Закара я до въздушния асансьор и после слезе пак с нея тридесетина етажа надолу до апартамента си. Блондинката се увери, че е стигнал дотам, но не предложи да влезе с него, и той реши, че загубата не е голяма.
Влезе във великолепното антре и нареди на завесите да се дръпнат. Зад защитния купол се откриваше студената безвъздушна повърхност. Свърза се с румсървиса и си поръча бутилка алфардско бренди за сметка на домакините.
Измъкна една изкуствена ръка от куфара си, използва я, за да се освободи от досегашния си костюм, и облече по-обикновени дрехи. Когато излезе от банята, констатира, че брендито вече е донесено. Сипа си една чашка.
Системата за сигурност на стаите го информира, че има посетител. Допускайки, че блондинката се е върнала, и като се почуди дали това му е приятно или не, Ленъкс свали протезата, пъхна я зад стола си и нареди на вратата да се отвори. Тя се плъзна, пропускайки в стаята ниска набита жена на средна възраст, облечена в строг сив делови костюм, който беше почти в тон с цвета на косата й.
— Господин Ленъкс? — осведоми се тя.
— Да. Коя сте вие?
— Казвам се Нора Уолъс. Мога ли да вляза?
Ленъкс вдигна рамене.
— Защо не!
— Благодаря — и тя пристъпи в антрето, а вратата се плъзна зад гърба й.
— Не съм сигурен, че ви видях на приема — отбеляза Ленъкс.
— Не бях там.
— Ако идвате да ми връчите хонорара, предполагам, че би трябвало да е преведен на сметката ми.
Без да обръща внимание на думите му, жената посегна към бутилката с бренди.
— От Алфард! — възкликна тя с удивление. — Не съм вкусвала алфардско бренди вече… май четири години има оттогава. Или пет. Може ли?
— Моля, сипете си!
— Благодаря. — Тя си наля една чашка. — Може ли да седна?
— Моля, разполагайте се — и Ленъкс се взря в нея. — Сигурно ще ми кажете коя сте и защо сте тук, нали?
— Разбира се — отвърна Нора Уолъс, сядайки леко на стола, който плуваше на няколко пръста над пода, и отпи от брендито. — О! Толкова е хубаво, колкото съм го запомнила!
Той я загледа мълчаливо.
— Няма ли да ми правите компания? — запита тя. — Моля ви, не се притеснявайте, че ще използвате протеза да отворите бутилката и да си сипете.
Ленъкс разтегна устни в усмивка, издърпа изкуствената ръка от скривалището й, бързо я сложи и взе чашата си.
— За Медина — вдигна тост тя.
— Какво за Медина? — запита той с остър тон.
— Това е един вълшебен свят.
— Знам.
— И важен.
Той отново я загледа.
— Ама вие коя сте?
Нора му подхвърли титановата си идентификационна карта.
— Помощник-секретар в Департамента на извънземните работи. Специалността ми е съзвездието Куинелус.
Той не отговори.
— Медина е в съзвездието Куинелус.
— Знам къде е.
— Изглеждате раздразнен, господин Ленъкс — отбеляза тя развеселено.
— Ако вашият департамент смята, че може да цензурира всичко, което казвам или пиша за Медина…
— Не се занимаваме с цензура…
— Тогава значи искате да ме накарате да прибавя нещо или може би да представям нещата тенденциозно?
— Това, което пишете, изобщо не ни интересува, господин Ленъкс.
— Какво искате тогава?
— Ето точно за това съм дошла да говоря с вас — каза Нора, като отпи пак от брендито. — Чух миналата седмица речта ви на Рузвелт III. Мисля, че опитът ви е забележителен. — Тя млъкна. — Мисля обаче и че е непълен.
— Още колко месо ви се иска да откъснат от мен? — озъби се той.
Нора Уолъс се усмихна.
— Възхищавам се на чувството ви за хумор, господин Ленъкс, Доста трудно е да се правят шеги с това, което ви се е случило.
— Допускам, че преследвате някаква цел, нали?
— Разбира се. Иска ли ви се да идете пак на Медина?
— Сериозно ли говорите?
— Не съм дошла чак дотук да се шегувам, господин Ленъкс.
„Не допускай да забележи колко го желаеш. Само някой луд може да иска да се върне, а правителството не преговаря с луди.“
— Департаментът на извънземните работи не разполага с въоръжени сили. А на Медина аз съм белязан.
— А ако ви кажа, че има начин да бъдете защитен? — настоя тя. — Ще се заинтересувате ли?
— Възможно е — подхвърли той уклончиво. — Какви интереси имате вие на Медина?
— Геоложките ни наблюдения показват, че там има най-малко шест, ако не и осем диамантени находища в пустинята на изток от града, наричан Браканан. Републиката иска да започне да ги разработва.
— Светулките никога няма да позволят това.
— Дори ако им предложим лизингово споразумение, предвиждащо процент от печалбата ли?
„За какво говори тя, по дяволите? Къде ме слага мен в тая история?“
— За тях това е без значение — отвърна Ленъкс. — Икономиката им все още е бартерна. За тях кредитите представляват купища ненужни хартийки.
— Така смята и нашият департамент. Искате ли да ви кажа какво е становището на Републиката?
— Мога да си представя.
— Няма нужда да си представяте, господин Ленъкс. Дадоха на Департамента на извънземните работи една година, за да накара Светулките да се съгласят.
