— Информирани са. Ще ви чакат на Хипократес. Сигурен бе, че иска да пита за още много неща, но заспа, преди да успее да помисли за това.
4.
Ленъкс от пет седмици си беше у дома. Повечето време диктуваше на компютъра и после редактираше ръкописа. Напускаше къщата само за редовните посещения в местната болница. Стана любимец на лекарите, защото се възстановяваше удивително бързо и ги озадачаваше с отказа си да използва всички протези, които му предлагаха, с изключение на едно изкуствено око.
Нае три медицински сестри да се сменят през осем часа, но след месец вече нямаше нужда от тях и ги замени със сменящи се лични придружители. Главната им задача беше да спазват часовете му за хранене, да го обличат и къпят и да му служат като първа защитна линия срещу неканени посетители.
След като завърши първите две глави от най-новата си книга, той ги изпрати на агентката си Анджела Стоун — поразително рижава и освен това втора от трите му бивши съпруги. Изобщо не се учуди, когато я видя на прага си след десет дни. Каза на тогавашния си придружител да я покани в облицования с ламперия кабинет и да ги остави насаме.
Анджела, облечена с делови костюм, чийто пастелен цвят менеше нюансите си с движенията й, влезе в стаята и Ленъкс я загледа възхитен с единственото си око.
— Знаеш ли, все още си дяволски изящна жена — каза вместо поздрав.
Тя го изгледа без никакъв коментар.
— Нещо ми нямаш доверие — отбеляза той.
— Така е.
— Не мога ли да ти направя искрен комплимент, без да помислиш, че искам нещо в замяна?
— Никога преди не си го правил — отвърна тя и отвори куфарчето си, измъкна оттам дебел договор и го тръшна на масата, а после седна срещу Ленъкс.
— Как очакваш да го подпиша? — запита той сухо.
— Ако ти трябват пари, ще намериш начин — каза Анджела без никаква нотка на симпатия. — Имаш цяла купчина протези, Завиър, Публиката, която те обожава, може и да харесва ролята ти на трагически герой, само че на мен нещата са ми по-ясни. — Той се накани да отговори, но тя вдигна ръка. — Минаха пет седмици. Пресата вече те снима в това отвратително състояние и съм сигурна, че ужасно противният портрет за последното ти убежище вече е приготвен. Не че съм любопитна, но колко време мислиш да си играеш на осакатен мъченик, преди най-накрая да вземеш да се съгласиш с новите си ръце и крака?
— След като се появя няколко пъти пред публика — върна й го Ленъкс. — Имам реч на Рузвелт III следващата седмица и на Сириус V по-следващата. Мисля, че видът ми ще подсили въздействието на онова, което ще кажа.
— Съмнявам се — беше реакцията на Анджела. — Критиците вече се чудят къде да те поставят — при учените или при хората на сензацията.
— Кой казва, че двете неща си противоречат? — запита Ленъкс. — Едното струва колкото другото.
— Говориш с, мен, Завиър. Три години живяхме заедно, не си ли спомняш?
— Чудесно беше да се оженя за агентката си — отбеляза той сухо. — Направи ме богат и после, когато ме напусна, взе половината от състоянието ми.
— Не е лесно да се живее с теб. Доста актив мога да си пиша.
— И другите ми жени могат — отвърна той с тъжна усмивка. — Тъкмо затова не виждам нищо лошо в търсенето на сензации. Насъбрал съм много сметки за плащане, а вие, трите дами, се разполагате с кървавите ми пари.
— Глупости. Познавам те, Завиър.
— Какво значи това?
— Значи, че няма нищо общо с парите. — Тя замълча. — Прочетох главите, които ми прати.
— Как ти се видяха?
— Настръхна ми косата — призна си тя. — Затова съм тук.
— Чудесно! Значи не съм загубил чара си.
— Нямам това предвид — уточни тя. — Връщаш се там, нали?
— Там?
— В Медина.
— След всичко, което направиха с мен? Няма да се върна и за всичките пари на света.
— Ти не го правиш за пари, Завиър — натърти Анджела. — И никога не си го правил.
— Така е, по дяволите.
— Можеш да лъжеш себе си, но не и мен — продължи тя. — Доста добре те познавам. Мислех, че си просто едно голямо момче, че обичаш приключенията и че някой ден ще пораснеш.
— Грешка.
— Знам. Сгреших за много неща. Беше твърде глупаво да те мисля за недорасъл авантюрист. — Замълча и се вгледа в него. — Смятам, че си обичал само две неща в живота си — себе си и смъртта. — Тя се усмихна кисело. — Това си ти, рискуваш си живота на тия чужди планети и издателите ти плащат, за да го правиш. — Изсмя се кратко и неприятно. — Само ако те познаваха така, както аз те познавам, щяха да те дадат под съд.
— Любителят психоаналитик отново в действие — подметна той презрително. — Не се ли умори да ми правиш анализи?
— Това е неразделна част от познанството ми с теб — беше сериозният отговор. — Правя го още откакто бракът ни почна да се разпада. Ако беше привлечен от друга жена или дори от мъж, щях да знам как да се боря. Но те загубих заради поредица от безименни опасности на неизследвани светове. Не знам как да противостоя на такова нещо, така че се помъчих да разбера защо това толкова те привлича.
— Така живея. Никой никога не го разбра.
Тя хвърли кратък поглед върху множеството чуждоземни предмети, с които бяха окичени стените на кабинета, и изрече:
— Други мъже и жени са живели, като са посещавали чужди светове и са писали за преживяванията си. Само ти, изглежда, се чувстваш длъжен постоянно да се излагаш на риск.
— Книгата ми се продава толкова успешно тъкмо защото не се плъзгам по повърхността на нещата — обясни той раздразнено, — Аз не съм просто наблюдател на туземците, а живея с тях. Споделям храната и жилището им, усвоявам навиците и вярванията им. Когато четеш някоя моя книга, узнаваш какво представлява светът!
— Ти наистина ли мислиш, че хората купуват книгите ти точно заради това?
— Че за какво друго?
— Те са воайори, Завиър. Не искат да научават нищо за извънземните. Искат твоето описание как си погълнал жива змия на Бареймус II или за това главозамайващо междувидово сексуално приключение, заради което са те изритали от съзвездието Албион. — Тя млъкна за миг. — Хич не им пука за Светулките, но ще изкупят книгата ти в милионен тираж само да прочетат как са те осакатили.
— Стига! — изсъска гневно Ленъкс и тупна с ръка по облегалката на креслото. — Книгите ми са важни. Може да съм слушал дрънканиците ти, докато бяхме женени, но сега, по дяволите, изобщо не съм длъжен. Ако не ти харесва какво пиша, кажи си и ще си намеря нов агент!
— Докато книгите ти се продават, аз съм твоят агент, и то дяволски добър — върна топката Анджела. — Дължиш ми го заради целия ад, който ми се наложи да изживея.
— Щом не се опитваш да сложиш край на деловите ни отношения, за какво, по дяволите, е всичкото това?
— Ако не беше така погълнат от себе си, щеше да разбереш за какво е. Не искам да се върнеш и да умреш там в Медина.
— Жена ми ли го казва или агентката ми? — попита той саркастично.
— И двете. Агентката ти не иска да изгуби най-добрия си източник на доходи, а бившата ти съпруга все още донякъде е привързана към теб. Господ знае защо.
— Май се превръщам в кошче за душевни отпадъци — вдигна той безпръстата си ръка. — А аз съм
