опитвайки се да държи единствения ремък на оглавника точно като тях. Нешбидан веднага зае място най- отзад, а другите две Светулки обясниха на Ленъкс, че трябва да язди отпред заедно с тях.
Когато потеглиха, осемте товарни кадеко тръгнаха след тях, изравнявайки крачката си с ездитните.
— Ще трябва да намерим сигурно място за нощувка — обади се Джамарш. — Тази част на пустинята е пълна с рейбони.
— Защо просто не продължим да яздим? — предложи Ленъкс, чудейки се защо не лагеруват в горещината през деня и не пътуват през нощта, когато ще е по-трудно да ги забележат.
— Ти си или най-смелият, или най-лудият от всички бойци, които съм срещал досега — отговори Джамарш.
— Както кажеш — съгласи се Ленъкс. — Аз съм просто пътник.
— Наистина ли си склонен да яздиш през нощта? — полюбопитства Сумричи.
— Та те са само бандити.
— Ние сме смели жанди — така наричаха себе си Светулките, — но дори ние не се осмеляваме да предизвикваме рейбоните.
— Виждал съм Хора да ходят сред тях без страх — подметна Ленъкс, който чакаше удобен момент да заговори за своята раса.
— Защото Хората са невежи — отговори Сумричи. — Казвали са ми, че дори не можели да виждат нощем.
„По дяволите! Нищо чудно, че не яздят нощем из териториите на рейбоните. Светулките виждат в тъмното! Дори да не го помнех, не трябваше да забравям, че ние светим през нощта. Внимавай, Ленъкс, или още първия ден ще хвърлиш топа!“
— Те имат невероятни оръжия — каза накрая Ленъкс.
— Чувал съм, но не съм виждал — рече Джамарш.
— Аз съм виждал — отсече Ленъкс. — Можем да научим нещичко от тях.
— Ти беше ли в Браканан, когато го нападнаха? — запита Сумричи.
— Бях.
— Вярно ли е, че един от Хората помислил, че може да се маскира и да се доближи до пирамидата?
— Вярно е — потвърди Ленъкс.
Сумричи изсумтя презрително.
— Ясно е, че няма какво да научим от тях.
— Не знам — рече Ленъкс, — Ние нямаме нещо, което те да искат, обаче те имат нещо, което на нас ни е необходимо — оръжията им. Мислил съм си, че няма да е лошо да общуваме с тях.
— Това ми мирише на богохулство — отсече Джамарш.
— Жандите са избраният от Бога народ. Не търсим връзка с низши същества.
Ленъкс реши да изостави тази тема. В края на краищата, тримата търговци не бяха онези, които трябваше да убеждава. Освен това вече направи доста гафове. Колкото по-скоро стигне Борганан и се отърве от компанията им, толкова по-добре. Ще изчака, докато ги опознае достатъчно, преди отново да заговори за Хората.
Точно преди смрачаване стигнаха до група скалисти възвишения и решиха да нощуват там. Вързаха всички кадеко и всяка от трите Светулки си опъна малък заслон, за да не ги навява пясък. Не предложиха заслон на Ленъкс и той не си поиска.
Нешбидан извади манерка от дисагите си, пийна две глътки и я прибра. Джамарш и Сумричи направиха същото. Пак никой не предложи вода на Ленъкс. Той не искаше да видят манерката му, не знаеше дали бойците носят такъв вид манерки, затова ги изчака да заспят, пийна няколко глътки и се учуди, че вече не изпитва жажда.
Още не беше свикнал да уринира както трябва, струята отиваше назад, като при котките, затова махна мантията и облекчи телесните си нужди. Усети, че е гладен — храната на Хората вече не го интересуваше, но все пак имаше тяло, което да поддържа. Не искаше да вади тайния си запас от сушено месо, нямаше представа кога пак ще бъде сам. Помисли да вземе още плодове от дисагите на Нешбидан. Но ако го видят, ще го сметнат за крадец и перченето, с което се бе надявал да избегне всякакви конфликти, няма да му бъде от полза.
Ала колкото повече се опитваше да прогони мисълта за храна от мозъка си, толкова повече огладняваше. Вече щеше да извади парче месо, когато видя още едно подобно на скарабей насекомо да лази по скалата на няколко крачки от него. Този път не изгуби излишно време да го убива и като си спомни, че вече не принадлежи към расата на Хората и че това отвратително нещо в ръцете му е много вкусно, затвори очи, захапа го и го изяде буквално за секунди.
Хвана още четири в следващия половин час, а после отиде при едно самотно дърво и разгледа цветовете и листата му. Знаеше какво ядат Светулките, бе наблюдавал това доста отблизо в килията, беше надниквал и в няколко кухни из Браканан. Но тук нямаше месо и плодове, които съставляваха обичайната им храна. Затова изяде почти половин кило бодливи пъпки и кожести листа с огромната надежда, че няма да навредят на новото му тяло.
На сутринта малко му се гадеше, но неразположението мина съвсем скоро и той разбра, че ако използва тайните си запаси от месо, има как да оцелее в пустинята поне няколко дни. Нешбидан, който, изглежда, имаше грижа за храната, му подхвърли още един сушен плод. Този път Ленъкс се направи, че го изяжда, но успя да го скрие в един джоб на мантията си. Мисълта, че точно сега трябва да изяде нещо, му се стори противна. Всички пийнаха обичайните две глътки вода и трите Светулки възседнаха животните си. Ленъкс последва примера им и след миг вече отново яздеше през опалената от слънцето пустиня.
Въпреки новия си метаболизъм той скоро усети неразположение в пустинната жега. Или е станало по- горещо от вчера, в което се съмняваше, или му трябват повече течности, отколкото е смятал, че са му необходими. Нямаше как да пийне спасителна глътка вода от манерката си, затова безмълвно се помъчи да свикне с неудобството с надеждата положението да се подобри.
Джамарш и Сумричи подхванаха някакъв разговор. Вместо да вземе участие в него, Ленъкс слушаше внимателно и се мъчеше да си представи какво означават непознатите за него думи. Беше по-лесно от вчера, защото не се опитваше да отговаря, мислейки какво да каже. Трите Светулки пътуваха вече четвърти месец и щяха да минат още пет, преди да се приберат по домовете си. Четвъртият от кервана бе загинал в двубой преди месец. Ленъкс го засърбя езикът да попита дали двубоят е бил с един от тях тримата или с някого другиго. Искаше му се да пита и за какво биха могли да се бият до смърт, но нямаше как да зададе въпросите, без да издаде невежеството си.
По-късно сутринта Светулките спряха, слязоха от седлата и Ленъкс направи същото. Обърнаха се на североизток, вдигнаха ръце над главите си и останаха така доста време неподвижни, след това се качиха отново на своите кадеко и продължиха пътя си. Ленъкс предположи, че това е била молитвата им, но никой от тях не произнесе и думичка. Не посмя да пита, защото и той като тях бе стоял с вдигнати над главата ръце. „Ако се наложи да се разделим или да ви убия, добре ще е да сте се молили, обърнати към пирамидата, за да знам накъде да вървя.“
Не разбираше как намират пътя си насред пустинята, но на два пъти смениха посоката и стигнаха до два оазиса. На първия оставиха всичките кадеко да се напият до насита. Ленъкс също успя да пийне скришом малко вода от манерката си и да я напълни, когато спътниците му отидоха в друга посока, вероятно за да облекчат насаме природните си нужди. Малко след обяда стигнаха до втория оазис и седнаха на сянка. Нито Светулките, нито животните им показаха някакви признаци на жажда.
С ъгъла на окото си Ленъкс забеляза някакво бързо движение и се обърна. Всичко беше спокойно, но в следващия миг той пак го зърна и светкавично мушна ръка в пясъка. Пръстите му напипаха нещо, което се извиваше и се мъчеше да се освободи. Стисна здраво и измъкна от земята тлъст сочен безок червей, дълъг може би половин метър. Червеят се изви и се опита да достигне ръката му с четинестия си език. Ленъкс усети, че езикът е опасен, дори може би смъртоносен, бързо смени захвата и го улови точно зад главата.
„Господи, какво бързо тяло! Никой от Хората нямаше да е достатъчно бърз, за да улови това чудо.“
— Чудесно, Дромеши — провикна се Нешбидан. — Добре ще си похапнем тази вечер.
Ленъкс извади нож, отиде настрана и обезглави червея. Тялото продължаваше да се извива като живо и за миг той се почуди какво да прави с него. Ако го хвърли на земята, може пак да се зарие мълниеносно в
