знам, че дори да се наложи да воюваме с тях, ще трябва да станем много по-мъдри от тях. А най-сигурният начин да станем по-мъдри от врага си е да го опознаваме, така че накрая да знаем за него всичко, което той знае за себе си.
— Аз казвам да ги убием всичките — обади се един намусен реибони, сложил ръка на дръжката на меча си.
— Ти ги убий всичките — отвърна му Ленъкс. — Ще прославяме победата ти.
Войнствената Светулка му хвърли яростен поглед, но не продума нищо.
Яздиха мълчаливо повече от час — Борлевдан не говореше поради болката в крака, а Ленъкс предпочете да мълчи, за да не го убият като еретик, преди да стигне до Браканан. Той забеляза, че Борлешан се олюлява на седлото, сякаш всеки момент ще припадне, и им викна да спрат за почивка под сянката на голяма скална издатина. Когато всички Светулки слязоха от седлата, Ленъкс обяви, че ще се насочат към аванпоста на Хората южно от Браканан.
— Никой от вас не е длъжен да идва с мен — бяха думите му. — Но аз обещах на Борлешан, че Хората могат пак да го направят цял. Имам намерение да удържа на думата си.
— Ще ви убият и двамата — обади се един реибони.
— Ако те е страх да дойдеш с нас, върви си — възрази Ленъкс.
— Точно така ще направя — и той възседна своето кадеко.
Другите реибони направиха същото.
— Щом си тръгвате, вече не сте под моята закрила — напомни Ленъкс. — Ако моите бойци ви срещнат, ще ви убият.
— По-добре да умрем с меч в ръка и да гледаме врага в очите, отколкото Хората да ни убият от разстояние с оръжията си.
— Както искате. Но няма да закачате тримата търговци, или ще ви намеря всичките и ще ви убия. Видях лицата ви. Знам кои сте.
— Те няма да пострадат — каза Борлешан и се обърна към спътниците си: — Дадох дума на реибони. Не бива да я нарушавате.
Онзи рейбони, който се бе обадил пръв, неохотно кимна в знак на съгласие, обърна добичето си и потегли през пустинята, последван от другите.
Ленъкс се обърна към тримата търговци:
— Знам, че имате работа в Борганан. Помогнахте на един самотен пътник и се надявам да съм ви се отплатил за великодушието. Няма нужда да идвате с нас до аванпоста на Хората. Сигурността ви е гарантирана.
— Благодарим ти, Дромеши — каза Джамарш. — Може би пак ще се срещнем в Браканан.
— Възможно е — допусна Ленъкс. — Сега вървете, защото Борлешан има нужда още малко да си почине.
Тримата му се поклониха, а Нешбидан откачи от седлото си една торба, пълна със сушени плодове. Подаде му я, после яхна ездитното си животно и потегли. Ленъкс погледна коляното на Борлешан. Беше станало двойно по-голямо от другото.
— Зле изглежда — и посочи към коляното му.
— Не се оплаквам — отвърна стоически Светулката.
„Не забравяй: практичност, а не състрадание.“
— Знам. Но е ясно, че те боли. Не си добре. Колкото по-бързо стигнем до аванпоста, толкова по-скоро пак ще можеш да яздиш и да се биеш както подобава.
— Не бързам — заяви Борлешан. — Те ще трябва много да се потрудят над коляното ми, дори да се съгласят да се заемат с него. Седмици ще минат, докато се оправи.
— Ще ти дадат нещо да облекчи болката, преди да го лекуват.
Борлешан го погледна учудено.
— Могат ли да правят такова нещо?
— Така съм чувал.
— Говориш за тях като за богове — рече Борлешан.
„Да не би да преувеличавам? Или пък би трябвало да говоря за тях като за богове?“
— Тяхното знание не е магическо. Просто е различно от нашето.
След около час той помогна на Борлешан да се качи на своето кадеко и двамата потеглиха бавно към аванпоста на Хората. Ленъкс се надяваше да научи нещо повече за Браканан и за пирамидата, но Светулката нямаше настроение за разговори и той предпочете да не засяга тази тема.
Пътуването мина без произшествия. Не срещнаха нито търговци, нито бойци, нито рейбони и на третия ден стигнаха до един оазис на четири мили от аванпоста на Хората. Ленъкс помогна на Борлешан да слезе от седлото, върза ездитното му животно и отнесе вода на ранения рейбони.
— Отивам до аванпоста — каза Ленъкс, когато Борлешан се настани удобно. — Ще им разкажа всичко. Тук ще съм утре сутринта.
— Ако не се върнеш, ще знам, че си мъртъв, и ще се опитам да настигна другарите си — отговори Борлешан.
— Чакай ме до утрешното свечеряване — настоя Ленъкс. — Не зная колко лекари имат. Може цял ден да мине, докато някой от тях се освободи, за да дойде с мен.
— Цял ден? — повтори Борлешан. — Това не ми харесва.
— Дотук ми вярваше — погледна го Ленъкс. — Повярвай и сега.
Борлешан се позамисли, после кимна в знак на съгласие. Ленъкс се качи на едното кадеко.
— Ти ме победи в битка, но не ми взе живота — обади се Борлешан, когато Ленъкс потегляше. — Ако те убият, знай, че ще бъдеш отмъстен.
„Ако ме убият, по дяволите, надявам се ти наистина да отмъстиш за мен.“
11.
Ленъкс изчака търпеливо пред вратата на крепостта, докато най-напред един, а след това още един войник от Хората го забелязаха и насочиха оръжията си към него. Накрая вратата се плъзна встрани и един офицер дойде към него.
— Моля ви, може ли да говоря с полковник Мбака? — попита Ленъкс, усещайки, че доста трудно произнася думите.
— Ти кой си?
— Ще ви е трудно да ми повярвате, но името ми е Завиър Уилям Ленъкс и съм от Хората.
— Трудно е меко казано — отвърна офицерът. — Какво искаш и откъде си научил езика ни?
— Полковник Мбака знае всичко за мен. Само ме заведете при него…
— Полковник Мбака е на разузнаване, освен ако вие, Светулките, не сте го убили. Откъде знаеш името му?
— Казах ви, аз съм Завиър Уилям Ленъкс и изпълнявам секретна мисия по поръчка на Департамента на извънземните работи.
— Слушай, Светулко — изсъска офицерът, — вън е петдесет градуса жега и имам много по-приятни занимания, а не да ти слушам измислиците, че си бил от Хората. Пак те питам: каква работа имаш тук?
— Един мой приятел си нарани крака. Искам нашите лекари да му помогнат.
— Нашите лекари ли? — повтори офицерът.
— Точно така.
Офицерът щракна с пръсти.
— Ей така ли?
— Вижте. Знам, че ви е трудно да ми повярвате, но аз съм хирургически трансформирано човешко същество, пратено тук със секретна дипломатическа мисия.
— Ела с мен — офицерът го поведе навътре в крепостта. Ленъкс влезе в сградата и леденият въздух веднага го блъсна.
— Трябва ми някаква мантия или чаршаф да се увия. При операциите промениха и метаболизма ми и сега се чувствам така, сякаш вървя гол по заледена планета.
