— Влез тук — и офицерът посочи една стая от лявата страна.
Ленъкс влезе, не видя нищо вътре и се обърна към офицера, но се сблъска с трима въоръжени мъже. Офицерът натисна някакъв бутон от външната страна на стената и включи полупрозрачно силово поле.
— Добре — рече той. — Сега се постарай да ни кажеш кой си ти в действителност и откъде си научил езика на Хората.
— Казах ви. Името ми е Завиър Уилям Ленъкс. Аз съм от Хората, роден съм на Земята, живея на Атина II. Направиха ми пластични операции, за да приличам на Светулка.
— Откъде си научил за Атина II?
— Там живея, дяволите да ви вземат!
— Да, бе — ухили се офицерът. — Ти си точно Ленъкс. Той е единственият Човек, когото Светулките познават по име.
— Питайте полковник Мбака. Той ще потвърди думите ми.
— Откъде знаеш името на Мбака?
— От Нора Уолъс, от Департамента на извънземните работи.
— Никога не съм я чувал.
— Няма причина да я познавате. Тя контактуваше тук само с полковник Мбака.
— Страшно удобно, нали? Точно някоя, за която нищо не сме чували, познава само офицера, който ти знаеш, че в момента не е тук, нали така? А пък ти си единственият сред Хората, когото Светулките познават по име, а? — Офицерът поклати подигравателно глава. — Наистина се надявах вие, диваците, да сте малко по-умни.
— Кога ще се върне Мбака?
— Не е твоя работа.
— Това е работа на всички ни — вбеси се Ленъкс. — Той ще потвърди самоличността ми.
— Тогава просто си иди у дома и чакай.
— Чуйте, по дяволите! Една ранена Светулка ме чака в пустинята! Една Светулка, която иска да разбере дали няма да е по-добре да говори с Хората, отколкото да воюва срещу тях.
— Мислех, че ти си тая Светулка — подигра се офицерът.
— Той няма да чака повече от един ден. Ако го оставим да си отиде, пропускаме прекрасна възможност.
— Възможност за какво? Да оставим две Светулки камикадзе да влязат тук и да унищожат крепостта ни?
— Аз нямам оръжие и това ви е известно.
— Всичко, което ми е известно, е, че тук има затворник, който мислеше, че може да ни заблуди с най- смешната история, която някога съм чувал — Офицерът се накани да излезе. — Ще говоря с теб, когато си готов да ми кажеш истината.
Ленъкс сграбчи ръката му.
— Аз ви казвам истината, по дяволите!
Офицерът реагира с котешка бързина и го отметна към стената.
— Не ме докосвай, Светулко! — изсъска той. Ленъкс се насили да се успокои и да произнесе с възможно най-равен тон:
— Има ли някой от вашите бойци, който е бил тук повече от осем месеца?
— Защо?
— Защото аз бях тук преди осем месеца. Мога да ви припомня неща, които са се случили и които само Хора биха могли да знаят. Те ще разберат, че казвам истината.
— Хубав трик — подметна офицерът. — Аз бях тук, когато спасихме Ленъкс. Нямаше много за спасяване. Кой знае какво сте го правили, копелета такива, преди да пристигнем! — И той се вгледа в Ленъкс. — Искаш да си играеш игрички, а? Добре. Колко души бяхме в спасителния отряд?
— Не знам.
— Колко души те носеха до колата, с която дойдохме дотук?
— Бях в безсъзнание — отговори Ленъкс. — Знаете, че е така.
— Не беше в безсъзнание, когато докторът дойде да те кърпи — парира офицерът. — Как се казва докторът?
— Не знам.
Офицерът се изсмя.
— Не знаеш името на онзи, който ти е спасил живота?
— Бях в шок! — процеди Ленъкс. — Не помня нищо, след като те ме приковаха към земята.
— Страшно удобно! — заяви офицерът. — Ще ти дам един час да си помислиш. После пак ще говорим.
Той си тръгна заедно с тримата пазачи и Ленъкс остана сам в килията. Нямаше дюшек, нито одеяло, нито чешма, нито тоалетна — само четири стени, под, таван и силово поле.
Той отиде в ъгъла, клекна долу и се опря на стената. Защо, да му се не види, трябваше да дойде тук точно когато Мбака го няма? Беше рискувал живота си, за да накара Борлешан да го изслуша и да се съгласи да го последва. Това беше първият малък пробив, а тези идиоти щяха да опропастят всичко.
Ленъкс видя няколко бойци да минават по коридора, чу някакви команди и започна да се притеснява за себе си. След това се замисли за Борлешан, който лежи там някъде в пустинята с подуто като грейпфрут коляно, и гневът измести самосъжалението. Как беше успял още в самото начало да изпадне в такова глупаво положение?
Най-накрая офицерът се върна. Силовото поле угасна за малко, докато той влизаше вътре, после отново забръмча. Двама въоръжени пазачи застанаха пред вратата и насочиха лазерните си оръжия към Ленъкс.
— Помисли ли какво ще ми разкажеш сега? — запита офицерът.
— Разбирам колко невероятна изглежда цялата работа — отвърна Ленъкс, — но всичко е вярно. Ако се съмнявате, защо не ме питате за неща, които само Хората могат да знаят?
— Питах те, но ти не знаеше.
— Казах ви, бях в шок от болка и загуба на кръв. Питайте нещо друго. Питайте ме за плана на крепостта.
— Как, по дяволите, ти хрумна да споменеш тъкмо това?
— Живях тук пет месеца.
— Исусе! Ей, ама вие здравата сте го изцедили това копеле! Чудно ми е как не си е забравил името след всичко, което сте направили с него.
— Това си беше моя грешка. Влязох в забранен район.
— Не ми се оправдавай — прекъсна го офицерът. — Той е бил от Хората и вие сте го накълцали на панделки. Това е всичко, което ми трябва да знам.
— Аз не им се сърдя. Защо вие ще им гоните карез?
— Писва ми вече от тия представления. Смехории — рече офицерът и се наведе почти до лицето на Ленъкс. — Сега те питам съвсем любезно за последен път: кой си ти и какво правиш тук?
— Аз съм Завиър Уилям Ленъкс и търся медицинска помощ за приятеля си, който е Светулка.
Офицерът цапардоса Ленъкс право в лицето.
— Питам пак: кой си ти и защо си тук?
— Няма никаква разлика дали съм Ленъкс или Светулка — изрече Ленъкс, облизвайки кръвта от устната си. — Пратили са ви тук да се сближавате със Светулките, а не да воювате с тях. Приятелят ми се нуждае от медицинска помощ.
Изплющя още една плесница.
— Сближаването със Светулките е друга работа — рече офицерът. — Моята работа е да осигуря безопасността на тази крепост. Кой си ти?
— Завиър Уилям Ленъкс.
Наложи се Ленъкс по-дълго да се свестява от юмручния удар.
— Цял ден само това чувам. Кой си ти?
— Дромеши.
