— Така е по-добре. Сега казвай защо си тук.
— Приятелят ми има нужда от медицинска помощ.
— Откъде си се научил да говориш езика на Хората?
— Това е родният ми език.
Нов удар.
— Откъде си научил езика на Хората?
— От Завиър Уилям Ленъкс.
— Кога?
Докато Ленъкс се опитваше да скалъпи отговор, който да не му докара нови удари, юмрукът на офицера се заби в корема му. Той се сви на земята, останал без дъх.
— Не си много умен — рече офицерът. — Мен не ме заболя толкова, колкото теб.
— Кажете на бойците си да свалят оръжията и ще видим кого повече ще го заболи! — освирепя Ленъкс.
— Иска ти се, нали? — изсмя се офицерът, сграбчи брадичката на Ленъкс и изви главата му назад. — Кога научи езика на Хората от Ленъкс?
— В Браканан.
Последва силен удар по главата.
— Ленъкс беше само един ден в Браканан. Не може толкова бързо да си го научил. Къде те учеше?
— Предавам се — изрече Ленъкс уморено. — Вие кажете.
— Държанието ти не ми харесва — заключи офицерът. — Идваш ми тук с най-тъпата история, която някога съм чувал, отговаряш на всички въпроси с лъжи… Не, хич не ми харесва как се държиш. И май не ми идва на ум какво ли може да ми хареса у теб.
— Чувството е взаимно.
— Като си мисля сега за тия работи, не виждам защо да не те убия още тук, в тоя момент.
— Аз пък виждам — натърти Ленъкс.
— Тогава може би ще споделиш това с мен, когато имаш време.
— Коридорът пред тази стая води покрай столовата и стаята за почивка и стига до командирските помещения. Вътре в двора, срещу северозападната стена, е арсеналът. Лечебницата е точно до станцията за субпространствено прехвърляне.
Офицерът го изгледа смаяно.
— Откъде знаеш всичко това?
— Знам, защото аз съм Завиър Уилям Ленъкс, но щом не искаш да повярваш на това, значи съм Светулка и ако аз знам всичко това, и другарите ми също го знаят. Затова ще се наложи да ме държиш жив достатъчно дълго, за да откриеш какво още знам и на кого съм го казал.
— Ще разбера, не се притеснявай — отсече офицерът, но гласът му не прозвуча особено уверено.
— Междувременно — продължи Ленъкс — ви съветвам да не ме малтретирате, защото когато Мбака се върне, ще ви одере кожата, ако сте ми нанесли непоправима вреда.
— Ти да не би да ми заповядваш? — наежи се офицерът.
— Не — прозвуча спокойно гласът на Ленъкс, — само ви давам съвет. Ако остана жив достатъчно дълго, може би ще ми благодарите.
Офицерът се отдръпна на две крачки и хвърли неуверен поглед към Ленъкс.
— Хубаво — изрече той най-накрая. — Полковник Мбака трябва да се върне утре сутринта. Нека той реши какво да прави с теб.
Той отиде до вратата, изчака силовото поле да угасне и когато излезе, отново го активира.
— Имам нужда от одеяло и легло — каза Ленъкс. Офицерът се обърна към един от пазачите:
— Вижте там, донесете му тия неща.
— И малко вода.
Офицерът кимна.
— И вода.
— Благодаря.
— Къде е приятелят ти… онзи, дето трябва да се лекува?
— В пустинята.
— Кажи къде е и ще го доведем.
— Мислех, че не сте повярвали на онова, което ви казах.
— Ще го докараме като затворник и ще му окажем съответната медицинска помощ. Полковник Мбака ще реши какво да прави с него.
— Нека изчакаме до утре — помоли Ленъкс. — Трябва да дойда с вас. Ако не ме види, или ще ви убие, или ще се опита да избяга.
— Защо? — подметна остро офицерът. — Мислех, че повече иска да преговаря, а не да се бие.
— Той не ви познава така, както аз ви познавам — рече Ленъкс с нещо, което трябваше да изобразява ехидна усмивка.
12.
Благодарение на новите си усъвършенствани сетива Ленъкс се събуди дълго преди стъпките да спрат пред килията му. Надигна се и погледна към коридора. След миг силовото поле беше дезактивирано и в стаята влезе нисък чернокож мъж.
— Господин Ленъкс?
— Да — отговори Ленъкс, изправяйки се с мъка на крака. — Вие ли сте полковник Мбака?
— Аз съм. Извинете за лошото отношение, на което сте станал жертва тук. Виновните сигурно вече са наказани.
— Добре.
Мбака повдигна едната си вежда.
— Интересен отговор — каза накрая.
— Наистина ли?
Полковникът кимна.
— По-скоро очаквах да кажете нещо от рода, че те са изпълнявали дълга си и че ги разбирате.
— Майната им — отсече Ленъкс.
— Добре, добре, господин Ленъкс. Но трябва да признаете, че историята ви никак не е за вярване.
— Какво значение има — пресече го Ленъкс. — Щом се отнасяте така с невъоръжените Светулки, нищо чудно, че не ви искат на тяхната планета.
След кратък размисъл полковникът кимна.
— Добре казано — и замълча. — Ще дойдете ли с мен до кабинета ми? Трябва да обсъдим някои неща.
— На бас, че ще дойда — последва го веднага Ленъкс. Докато вървяха по коридора и минаваха покрай столовата, той усещаше любопитните и доста често враждебни погледи на бойците, мъже и жени, които седяха там. Огледа се за офицера, който го бе арестувал и бил, но не го видя никъде. „Точно така. Мога да си представя как ще реагират приятелите му, ако го видят нападнат от Светулка.“
Накрая стигнаха до спартански обзаведения кабинет на Мбака. Полковникът седна зад бюрото си и посочи на Ленъкс един стол от другата страна.
— По-добре да остана прав — отказа Ленъкс. — Земните мебели не са удобни за новото ми тяло.
— Както искате — вдигна рамене полковникът. — Мога ли да ви предложа нещо, господин Ленъкс? Може би едно питие?
Ленъкс поклати глава.
— Боя се, че не. Метаболизмът ми няма да го понесе.
— Добре — и Мбака отново вдигна рамене. — Инструктираха ме да ви помагам с каквото мога, но никой не ми е казал точно защо сте на Медина. Ако не е секретно, ще бъде добре да ми разкажете.
— Простичко е — отвърна Ленъкс. — Дадоха ми шест месеца, за да убедя Светулките да ни позволят да копаем в пустинята край Браканан. Никой не ми е казвал какво ще стане, ако се проваля, но се обзалагам,
