— Това не е маска, нито костюм — каза той най-накрая.
— Не е.
— Променил си външността си неотдавна.
Чоманчи посегна към него и полека опипа лицето и торса му.
— Наведи се напред.
Ленъкс се наведе и Чоманчи заразглежда крилата му. Накрая взе сухата дългопръста ръка на Ленъкс и внимателно я огледа.
— Магия! — възкликна той с изплашен глас.
— Хирургия — отговори Ленъкс.
— Какво е това хирургия?
Ленъкс започна да обяснява, но Светулката не преставаше да хъмка и да клати глава.
— Не може да е вярно. Когато ти отсякох пръстите, не са ти пораснали нови — нито като на Хората, нито като на жандите. Когато ти отсякох крака, не ти порасна нов. Не, Дромеши, това е магия.
— Това е научна процедура.
— Какви молитви и песни сте използвали?
— Използвани бяха медицински инструменти, нищо друго.
— Какви инструменти?
— Скалпел, нещо като нож. И протези, изкуствени крайници.
— Ако те порежа, ще потече ли кръв?
— Да.
— Значи лъжеш — отсече Чоманчи. — Крайниците ти не са изкуствени. А ако са били използвани ножове, те несъмнено са били благословени от свещеник и наблюдавани от самия Бог.
„Никога няма да се преборя с този аргумент. Впрочем за какво ли съм се загрижил? Ако той иска да вярва, че Бог специално се е заинтересувал от мен, защо да му разсейвам илюзиите?“
— Само Бог може да сътвори такова велико чудо — продължи Чоманчи. — Това не е по силите дори на Бледния.
— Бледния ли? — повтори Ленъкс.
— Онзи, който противостои на Бога — обясни свещеникът.
Ленъкс не каза нищо, когато Чоманчи отново го докосна.
— Но защо Бог е избрал да те превърне в жанди?
„Добре, ще играем твоята игра.“
— Не знам какъв е замисълът на Бога — започна Ленъкс, отмервайки внимателно думите си с надеждата да не бъде обвинен в богохулство, — но имам една теория.
— И каква е тя?
— Аз съм роден сред Хората и знам, че те не са ви врагове. Те само искат да живеят в мир и да споделят с вас ползата от своето знание. Но ако някой от тях ви го каже, няма да му повярвате. Мисля, че Бог ме превърна в жанди, защото ще повярвате в истината само ако я чуете от такъв като вас.
Чоманчи дълго време не помръдна от мястото си, сякаш имаше нужда да свикне с тази мисъл.
— Възможно е — отрони той най-накрая.
„Мислиш ли? Аз не бих повярвал дори за две секунди… Но пък и не съм върховният свещеник на една назадничава теокрация.“
— Възможно е — повтори Чоманчи, — но което е възможно, не винаги е правилно. Ще живееш в моя дом, ще ядеш на моята маса и преди да се разделим, ще узная защо Бог те праща тук в това тяло.
— Благодаря за гостоприемството ти — отвърна Ленъкс. „Сякаш ми е предоставен избор.“ — Имам много да уча от теб, защото макар че телом съм жанди, умът ми още е като на Хората и не разбирам много неща.
— От този миг ти вече не си Завиър Уилям Ленъкс от Хората, а Дромеши от жандите — обяви Чоманчи. — И понеже Бог те е преобразил и те е пратил при мен, ще те водя по пътеката на истинното знание, докато успея да отгатна Неговата цел.
— Нека почнем още сега — предложи Ленъкс. — Защо ме осакати?
— Очевидно Бог те е изпитвал.
— Но тогава ти не си го знаел — настояваше Ленъкс. — Не исках да ви сторя зло. Ако Бог не ти е заповядал да го направиш…
— Важни политически нужди го наложиха — заключи Чоманчи. — Поради тези причини беше оставен жив.
— Оставен? — възкликна Ленъкс. — Ти щеше да ме убиеш, когато дойдоха да ме спасят!
— Видяхме ги да идват, когато бяха на половината път между Браканан и пирамидата. Наистина ли смяташ, че отряд бойци могат да се скрият от жандите през нощта?
„Ами да, нощното зрение! Защо, по дяволите, аз не се сетих?“
— Или че не можех да те убия с един удар, преди да дойдат?
„Половин година си блъскам главата и не се сетих за това.“
— Все още бих искал да чуя твоето обяснение.
— Намери го сам, Дромеши. Аз знам само едно: Бог няма да превърне в жанди някой глупак.
„Не се обзалагай.“
— Ако ме бяхте убили, това щеше ли да предизвика война?
— Смяташ ли, че Завиър Уилям Ленъкс е толкова важен?
— Не — отвърна искрено Ленъкс. — Може би не.
Чоманчи мълчеше.
— Аз бях предупреждение — каза след кратко замисляне Ленъкс.
— Наистина.
Ленъкс се намръщи недоумяващо.
— Но гарнизонът знаеше, че не искате да ви се бъркаме, вие знаехте, че аз не съм от военния корпус. Това просто няма смисъл.
Светулката не помръдваше, сякаш очакваше Ленъкс да продължи.
— Вие не предупреждавахте гарнизона — изрече бавно Ленъкс, — Знаехте кой съм, знаехте какво се говори за мен. Знаехте, че ще разкажа за своите преживелици на Хората. Искахте аз да разкажа такива неща, че Хората вече да не стъпят на Медина.
Чоманчи изхъмка утвърдително.
— Така че дори аванпостът да не беше пратил бойци да ме спасяват, вие въпреки това нямаше да ме убиете.
— За какво да те убиваме?
— А ако бях боец, щяхте да ме убиете веднага, така ли?
— Това щеше да означава промяна в политиката на Хората и щяхме да се принудим да воюваме.
— Но тъй като бях известен и не бях боец, за вас бях по-ценен жив и обезобразен, отколкото мъртъв.
Чоманчи не потвърди очевидното и продължи да мълчи.
— Това вече има смисъл — заключи Ленъкс.
— Разгневен ли си?
— Гневът е като болката. Накрая преминава.
— Добре. Нищо чудно нашият Бог да те е пратил тук, за да ни накаже. — Чоманчи замълча. — Какво искаш от мен?
— Да се уча от теб — изрече Ленъкс. — Аз съм наполовина жанди. Искам да стана такъв изцяло. Вече виждам, чувам и усещам нещата като жанди, но сега искам да ме научиш и да ги разбирам като жанди. Да зная това, което ти знаеш, да мисля така, както ти мислиш.
„И ако открия, че това съдържа същите предимства, както и да нося тяло като вашето, може би никога няма да се върна.“
— Ще те обучавам — отвърна Чоманчи. — А в замяна ти ще ме научиш на това, което знаеш за Хората, за да сме наравно, ако някога пожелая да се срещна с тях.
Свещеникът изведнъж се изправи и плесна с ръце. Дузина жанди влязоха в стаята. Ленъкс позна, че
