— И двамата сте дошли в Браканан да ме видите ли?
— Да, Чоманчи — рече Борлешан.
— Тогава ще изслушам какво имате да ми кажете.
— Идваме от аванпоста на Хората в пустинята с послание за теб — започна Ленъкс. — Мирно послание.
Чоманчи ги гледаше безизразно.
— Този жанди — Ленъкс посочи сочи Борлешан — пострада в битка преди повече от месец. Коляното му се поду и стана три пъти по-голямо. Не можеше да ходи и много го болеше. Заведох го в аванпоста и лекарят на Хората го излекува. — Той спря, за да остави факта да изпъкне. — Те предложиха да лекуват всяка рана, получена от който и да е жанди, като жест на добра воля.
— Вярно е, Чоманчи — потвърди Борлешан. — Първо се съмнявах в Дромеши, но думите му се потвърдиха. Хората наместиха крака ми и се отнасяха към мен с уважението, дължимо на всеки рейбони.
— Според тях — допълни Ленъкс — техните подбуди не са правилно разбрани. Искат да се срещнат с теб и да те убедят, че имат добри намерения към всички жанди. Казах им, че ще ти предам тяхното послание.
— Имаха възможност да ни убият и двамата, но не го направиха — намеси се Борлешан. — Медицинските им знания превъзхождат всичко, което можем да си представим, а те предложиха да ни ги продават.
— И срещу какво? — отвори уста най-накрая Чоманчи.
— Не знам — каза Ленъкс. — Но знам, че нямат желание да се месят в нашето общество. Може би ще искат нещо, което е ценно за тях, но няма никаква стойност за нас.
— Като например?
— Не знам — повтори Ленъкс. — Не съм член на техния съвет. Аз съм само пратеник.
— Ти си накарал този — и Чоманчи посочи Борлешан — да се довери на Хората. Защо?
— Дълго ги наблюдавах — отвърна Ленъкс — и се убедих, че те не ни желаят злото.
— Въпреки че са убили толкова много жанди?
— Не съм казал, че няма да се бият с нас, ако сметнат, че са предизвикани да го сторят — обясни Ленъкс. — Те просто нямат враждебни намерения. Приятелят ми беше осакатен и го болеше. Аз не можех да му помогна. Никой жанди, когото познавам, не може да му помогне. Нямаше кого да моля за помощ освен Хората.
— Никой жанди не моли за помощ — изрече сухо Чоманчи.
Ленъкс погледна към Борлешан, но Светулката мълчеше.
— Не молех заради себе си — каза Ленъкс, — а заради моя другар. Причината е, че аз съм отговорен за това нараняване.
— Интересуват ме Хората, а не раната на Борлешан — отсече Чоманчи. — Те живеят зад високи стени. Как си ги наблюдавал?
— Виждал съм ги, когато не бяха зад стените, шпионирал съм ги. Те изглеждат разумни същества.
— На мен никога не са ми изглеждали — натърти Чоманчи.
— Не мога да разбера езика им, но някои действия не се нуждаят от думи. Виждал съм ги да разрешават споровете си с говорене. Виждал съм как техните лекари лекуват своите болни. Виждал съм ги да проявяват състрадание не само един към друг, но и към животните в пустинята. На два пъти те узнаха за моето присъствие край тях, но и двата пъти, макар да имаха възможност да ме убият, те се опитаха да общуват с мен и после ме пуснаха да си тръгна, без нищо да ми направят.
— Казваш, че нямали намерение да ни се бъркат — проточи Чоманчи. — И въпреки това те нахлуха в Браканан само преди една година. Какво ще кажеш за това?
— Не бях тук, така че не знам всички факти, но ми казаха, че са дошли да спасяват свой другар.
— Саботьор.
— Или просто глупав авантюрист — предположи Ленъкс. — Той опитал ли се е да нарани някой жанди или да открадне нещо?
— Хванахме го, преди да беше успял.
— Той призна ли, че е искал да направи нещо такова?
— Нима очакваш саботьор да си признае?
— Значи въпросът е как тълкуваш постъпките му — заключи Ленъкс.
Чоманчи хвърли дълъг безизразен поглед на Ленъкс и накрая се обърна към Борлешан:
— А ти съгласен ли си с Дромеши?
— Нищо от това, което преживях в аванпоста, не противоречи на думите му — отговори Борлешан.
— Наистина вярвам, че са дошли на Медина с мирни намерения — продължи Ленъкс. — Отвориха болницата си за нас. Сигурно нищо няма да рискуваме, ако се съгласим да говорим с тях.
— Така ли мислиш? — запита Чоманчи.
— Точно така.
— Този разговор беше много показателен — заяви Чоманчи.
После се обърна към Борлешан:
— Борлешан, сега можеш да ни оставиш.
Светулката веднага излезе от стаята.
— Той изпълни мисията си — изрече Чоманчи, втренчил поглед в Ленъкс. — Повече не ни е необходим.
Настъпи дълга неловка тишина.
— Има ли нещо друго, за което да питаш? — Ленъкс внезапно се почувства доста притеснен.
— Имам само един въпрос — отвърна Чоманчи. — Кой си ти?
— Казах ти. Името ми е Дромеши.
— Знам какво ми каза. Но искам истината.
— Не разбирам за какво говориш.
— Не ми е ясно как си успял да попаднеш тук в този вид, но ти си от Хората.
— Това е смешно! — избухна Ленъкс, мъчейки се да си придаде оскърбен вид. — Изглеждам ли да съм от Хората?
— Не. Но въпреки това си.
— Защо твърдиш това? — запита Ленъкс.
— Когато влезе в стаята, забелязах, че непохватно се мъчиш да наподобиш почтителния поклон на Борлешан. Това е странно, защото всички жанди го научават още от съвсем малки. Помислих си, че трябва внимателно да наблюдавам този боец. Това само събуди подозрението ми, но те издаде друго нещо. — Светулката млъкна и сякаш се вгледа през кожата в човешкото същество, скрито под нея. — Светът, в който живеем, е Гротамана — продължи той. — Само Хората го наричат Медина.
„Чудесно, Ленъкс, дяволите да те вземат, глупако! Шест месеца се подготвяше за този момент и се издаде за по-малко от десет минути.“
15.
— Кой си ти? — повтори Чоманчи с непроменено изражение.
— Не можеш ли да отгатнеш?
Светулката се замисли.
— Мисля, че си Завиър Уилям Ленъкс, но искам да съм сигурен.
— Да, аз съм — потвърди Ленъкс. — И помни, мога да те достигна много преди някоя Светулка да стигне до мен.
— Да ме убиеш ли си дошъл? — запита Чоманчи.
— Не, освен ако не ме принудиш.
— За отмъщение ли си дошъл?
— Не.
Чоманчи не сваляше поглед от него.
