Борлешан сви рамене.
— Ще говоря с Чоманчи заедно с теб, а после ще се върна в пустинята. Градът не е за такива като мен. Не обичам женското бърборене и виковете на децата.
— Понякога женската компания ми се струва доста приятна — подхвърли Ленъкс, опитвайки се неумело да поддържа разговора с надеждата, че кастата на бойците не е обвързана с някакъв обет за безбрачие.
— Компанията да, но не и приказките. А пък децата са досадни, не мога да ги търпя.
— Но без деца няма да има ново поколение, което да се бие.
— Не съм казал, че не са необходими — с досада отговори Борлешан. — Макар че скоро може да станат ненужни.
— Защо мислиш така?
— Защото ако изучим изкуството на Хората да лекуват, тогава никой няма да умира и каква полза ще има от децата?
— За това ще е нужно нещо повече от знание — възрази Ленъкс. — Ще трябва магия.
— Ами ако я имат?
— Съмнявам се.
— Ти като че ли знаеш много за тях, затова щом казваш, че нямат магии, ще ти повярвам — и той погледна надолу към коляното си. — Но това изглежда като магия.
— Може би и нашата пирамида на тях им изглежда като магия — подхвърли Ленъкс.
— Така е наистина — съгласи се Борлешан. — Иначе защо Ленъкс ще се мъчи да се доближи до нея? Той е усетил силата й и е пожелал да научи нейните тайни.
— Сигурно е искал само да научи повече неща за нас, жандите, и в какво вярваме.
— Че защо?
— Хората събират знания. Това е стоката, с която търгуват.
— Тогава трябва да им я откажем.
— Защо?
— Ами защото като научат онова, което ние знаем, няма да имаме какво да разменяме с тях и те няма защо да ни оставят живи.
„Горещо, приятел, горещо! Сложи диамантите на мястото на знанието и всичко е готово!“
— Значи трябва да намерим нещо друго, което за нас няма стойност, а за тях е ценно, и да търгуваме с него,
— Че има ли нещо такова?
— Ако търсим достатъчно дълго и усилено, сигурно ще да открием.
— Надявам се. Като разбрах на какви чудеса са способни, никак не ми се иска да воюваме с тях.
— Според мен и те желаят мир.
— Може би — допусна Борлешан. — Но няма значение какво искаме ти и аз или пък Хората. Чоманчи ще ни изслуша и ще реши.
Ленъкс продължи да язди мълчаливо и да размишлява върху иронията на нещата — надеждата за успех на мисията му беше в ръцете на същата онази Светулка, която вече се бе опитала да го убие и която щеше да направи същото в мига, когато узнае какво се крие зад хирургически конструираната маска, носена от човешкото същество.
14.
Гледките от Браканан и миризмите му, които достигаха до Ленъкс, докато навлизаше в предградията, този път бяха много по-приятни, отколкото преди, защото минаваха през филтъра на новите му сетива. Цветовете тогава му изглеждаха крещящи, а сега бяха хармонични. Миризмите, които тогава щипеха ноздрите му, сега бяха свежи и чисти. Гласовете на разговарящите жени и на децата, играещи по улиците, вече не го дразнеха. Беше необикновено, но той като че ли наистина се чувстваше у дома си.
„Наистина ще ми липсва това тяло. То никога не се уморява, а аз виждам и чувам неща, които не са съществували за мен, докато бях от рода на Хората. Все едно съм живял в пашкул преди операцията.“
Нямаше представа къде отива, затова накара своето кадеко да забави ход и неусетно остави Борлешан да води. Светулката яздеше бавно по главните улици, без да гледа нито наляво, нито надясно, без да поздравява или да получава поздрав от някого.
Накрая стигнаха до един обор и слязоха от седлата. Борлешан хвърли юздите на своето кадеко в ръцете на притичалия слуга, без да каже нито дума или да предложи някакво заплащане. Ленъкс направи същото.
— Време е да вземеш още едно топченце — напомни му Ленъкс.
Светулката кимна и глътна хапчето.
— Ще остана с теб — продължи Ленъкс. — Може би ще искаш да си починеш, ако имаш намерение да вървиш по-дълго.
— Ще видя дали моят клан е тук. Те ще се погрижат за мен.
Тръгнаха по друга улица, стигнаха до една стара, полусрутена постройка и влязоха вътре. Половин дузина Светулки се изтягаха по абсолютно голия под.
— Добре дошъл, Борлешан — надигна се единият. — Не очаквахме толкова скоро да те видим пак.
Според Ленъкс това си беше чиста истина и дори да бяха изненадани от появата на приятеля си, не го показаха.
— Дромеши сдържа обещанието си към мен — каза Борлешан, докато обикаляше стаята и поздравяваше останалите. — Те поправиха крака ми.
— Те обещаха да излекуват всяка рана, получена от който и да е жанди — рече Ленъкс.
— Защо ще лекуват враговете си? — зачуди се друга Светулка с явно подозрение в гласа.
— Те са извънземни. Трябва тях да питаш.
— Какво е това извънземни? — запита с остър тон Светулката. — Никога не съм чувал такава дума.
„Пак настъпи мината. Те нямат дума за «извънземни», а ти употреби израз от езика на Хората, без да се замислиш.“
— Така Хората наричат себе си — опита се да обясни той.
— Знаеш твърде много за Хората — усъмни се Светулката.
— Много говорих с тях, докато лекуваха крака на Борлешан.
— Те не говорят с жандите, те ни убиват.
— Не е така — намеси се Борлешан. — Отнасяха се с уважение към мен, докато бях сред тях.
— Защото са се страхували от Дромеши.
— Там имаше над сто въоръжени Хора — възрази Борлешан. — Можеха да ни убият когато и да е, но решиха да не го правят.
— Сигурно е някаква измама.
— Ако е така, те не спечелиха нищо от това — намеси се Ленъкс. — Ние нищо не сме им дали, а Борлешан може пак да ходи.
— Не им вярвам.
— Ти не повярва и на мен, но аз спазих обещанието си към Борлешан — отвърна Ленъкс.
— Съгласен съм с Дромеши — намеси се Борлешан. — Може би между нашите две раси има много недоверие.
— Ще им повярвам само като си заминат — заяви друга Светулка. — Най-напред, защо са дошли тук?
— Ами питай ги — предложи Ленъкс.
— Не говоря с низши раси.
— Само че тази низша раса има знание, от което се нуждаем — вмъкна Борлешан.
— Това е и раса, която уби седмина от нашите, когато хванахме нашественика Ленъкс да се промъква към пирамидата.
— Вярвайте каквото си искате — заяви Борлешан, — но Дромеши и аз ще потърсим Чоманчи и ще говорим с него, със или без вас.
