— Без нас — каза решително една от Светулките.
— Чоманчи ще убие всеки от рода на Хората, когото срещне, може да убие и вас двамата, задето сте му говорили за това — добави друга Светулка.
„Ако осакатя и Чоманчи, както постъпих с Борлешан, ще видим дали няма да говори с медиците от Земята.“
— Останете си тук на сянка, на сигурно място, доволни и невежи — заяви Борлешан.
Той се обърна и излезе на улицата, а Ленъкс нямаше друг избор, освен да го последва. Обратът на нещата не му хареса. Независимо от мнението на Борлешан той би се почувствал по-добре, ако беше успял да спечели десетина-петнайсет жанди за каузата си, преди да се доближи до Чоманчи. Но щом Борлешан не бе успял да убеди собствения си клан, не му беше много ясно как ще убеди други Светулки да се присъединят към него.
— Нека първо да хапнем — предложи Ленъкс, защото се нуждаеше от малко време, за да подготви аргументите си.
— Денят едва-що започна — отбеляза Борлешан.
— Притеснявам се от срещата с Чоманчи.
— Не обръщай внимание на другарите ми. Чоманчи няма да ни убие, защото сме ходили при Хората. — Борлешан замълча за миг. — Поне аз така мисля.
„Колко успокояващо!“
— Все пак съм гладен — настоя Ленъкс. „И съм любопитен да видя къде един пришълец може да намери храна в град, който май не познава понятието ресторант.“
— Както искаш — съгласи се Борлешан. Светулката надникна в две жилища и накрая влезе в третото, където една женска Светулка приготвяше храна.
— Поздрави, сестро — каза той тържествено. — Може ли двама пътници да седнат на масата ти?
— Моята маса е и ваша маса — отговори женската Светулка, макар Ленъкс да разбра по лицето и държанието й, че по-скоро е обратното. Струваше му се, че религията им не позволява да се отказва храна и подслон на друга Светулка… Но това можеше и да е защото рейбоните вероятно се ползват със специален статут, поради това че не упражняват „занаята“ си в рамките на града. А беше възможно и Борлешан да познава точно тази женска Светулка. Най-вероятно му се стори първото обяснение, обаче в това мълчаливо общество с прекалено ритуални обноски за един аутсайдер беше почти невъзможно да разбере държанието им само от наблюдение.
Ленъкс седна на един стол, който явно беше направен специално за неговото тяло — първият такъв стол, който изобщо му попадаше. Беше от твърда дървесина, но въпреки това извънредно удобен и отпускащ. Малката седалка и високите крака бяха подходящи за новия му таз и по-дългите му крака, а зачатъчните му крила се промушиха в процепа на облегалката, вместо да бъдат пречупени или притиснати, както ставаше при мебелите за Хора. Нямаше облегалки за ръцете, но новите му крайници не се нуждаеха от това.
Борлешан седна срещу него и без да казва нито дума, изчака женската Светулка да им донесе купа с каша. Ленъкс не знаеше какво да прави с нея, затова се забави, наблюдавайки Борлешан. Светулката придърпа купата, погледна вътре и точно когато Ленъкс беше сигурен, че ще надигне огромния съд към устата си, той погледна женската Светулка, която донесе две по-малки купи. Борлешан гребна с тях от кашата в голямата купа, напълни ги, бутна едната към Ленъкс и започна да сърба от другата.
Той последва примера му, очаквайки вкусът да е като на овесена каша, но с учудване отбеляза, че тази беше по-силна и по-вкусна. Различи поне дузина фини подправки и въпреки че не усети никакъв вкус на месо, почти почувства нова сила да се разлива из него, докато тялото му усвояваше храната. Каквото и да беше това, във всеки случай многократно превъзхождаше всичко, което беше ял в пустинята и във военния аванпост.
— Благодаря, сестро — каза Борлешан, след като бе изял всичко в пълно мълчание.
— Благодаря, сестро — повтори Ленъкс.
— Вие сте добре дошли, братя — отговори тя с леко навеждане на главата. — На път ли тръгвате сега?
— Скоро — отговори Борлешан. Една мъжка Светулка се появи на входа, влезе в жилището и се приближи към тях.
— Поздрав, братя — каза той накрая. — Надявам се, че сте се нахранили добре?
— Много добре — отвърна Борлешан.
— Моето жилище е и ваше — продължи Светулката. — Но вие сигурно имате работа някъде другаде?
Въпросът съдържаше едновременно загатване и надежда.
— Имаме — заяви Борлешан.
— О, съжалявам — отвърна Светулката с израз, който далеч не изглеждаше нещастен. — Можете отново да се възползвате от гостоприемството ни.
— Само ако ни бъде позволено да го върнем двойно — бе отговорът на Борлешан.
Очевидно тъкмо тези думи се очакваха от тях и след като краткият ритуал бе изпълнен, Светулката изчезна в съседната стая.
— Е — Борлешан погледна през масата към Ленъкс, — мисля, че е време да тръгнем.
— Щом казваш — съгласи се Ленъкс.
— Ти си водачът — заяви Борлешан. — Ако имаш да вършиш нещо по-важно…
— Не — отговори Ленъкс. — Нищо.
Станаха. Ленъкс се зачуди дали трябва да благодари на женската Светулка или да остави някакъв дар на масата, но Борлешан излезе, без да каже нищо, затова той помисли, че ще е най-добре да направи като него.
Тръгнаха по кривите браканански улици. Ако Светулката имаше някаква определена цел и следваше някаква посока, за Ленъкс това изобщо не беше очевидно. Когато вече мислеше, че окончателно са се заблудили, Борлешан спря пред едно голямо здание.
— Той трябва да е тук, вътре — обяви Светулката.
Ленъкс огледа постройката. Външно не представляваше нищо особено, можеше да бъде жилище, склад, храм, дори обор. Не му се стори по-различна по стил и очертания от другите, освен че беше по-голяма.
— Тогава нека да говорим с него — каза най-сетне, надявайки се именно такъв отговор да се очаква от него.
Борлешан влезе и поведе Ленъкс през поредица от помещения със странна форма, пълни с въоръжени Светулки, които ги изгледаха враждебно, но не направиха никакъв опит да ги спрат. Накрая стигнаха до една гола стая без прозорци. До каменната стена седеше самотна мъжка Светулка, увита в парче златист плат.
Ленъкс се вгледа в него. Това Чоманчи ли беше? Мислеше, че е запечатал лицето му в паметта си, но сега наистина можеше да се изправи пред него и да не го познае. Очите на Светулката като че ли го пронизваха, но тялото му изглеждаше дори по-слабо от онова, което той помнеше. Възрастта не му личеше — впрочем тя личеше на малко Светулки, — но у него се усещаше някаква умора, сякаш вече нямаше нищо, което да го учуди или заинтересува. Гласът обаче беше твърд и звучен.
— Защо нарушихте самотата ми?
— Има много важни неща, за които трябва да говорим с теб, Чоманчи — каза Борлешан, наведен в почтителен поклон.
— Кои сте вие?
— Аз съм Борлешан от рейбоните на Кигада.
Чоманчи се обърна към Ленъкс. Той побърза да имитира поклона на Борлешан.
— Аз съм Дромеши, боец от далечна земя.
— Коя земя? — запита Чоманчи.
Ленъкс се опита да си спомни имената на далечни градове, които съкилийникът му беше споменавал преди повече от година.
— По произход съм от Борода — отвърна той най-накрая.
Чоманчи кимна.
