особено обзети от религиозен унес, имаха толкова основания да умрат в онзи момент, колкото и седмица или месец преди това. И все пак скачаха.
Ленъкс погледна надолу и видя една самотна фигура да идва към пирамидата, водейки кадеко. Човешкото му зрение никога нямаше да може да го разпознае, но новите му очи ясно различиха Борлешан, с когото не се бе виждал от първия си ден в Браканан. Той извика за поздрав и замаха с ръце, докато Светулката накрая погледна нагоре. После заслиза по стъпалата отзад на пирамидата.
— Казаха ми, че мога да те намеря тук — рече Борлешан, когато Ленъкс най-накрая стъпи на земята и се приближи до него. — Дойдох да се сбогуваме.
— Връщаш се в пустинята с твоите рейбони ли?
— Нищо не ме задържа в града. Тук се… притеснявам.
— Как е коляното ти?
— Болката вече я няма.
— Радвам се да го чуя. Желая ти всичко най-добро.
— И аз искам да ти пожелая същото — отвърна Борлешан, — но Богоизбраният няма нужда от пожеланията на един рейбони.
— Богоизбраният?
— Така те наричат, Завиър Уилям Ленъкс, и това е другата причина да замина.
— Не разбирам.
— Чоманчи убеди свещениците, че Бог те е превърнал в жанди. Пътувал съм с теб и все ме молят да говоря за приключенията ни.
„И не можеш да лъжеш, за да спасиш душата си.“
— Разбирам — каза на глас Ленъкс.
— Не мисля. Видях с очите си чудната медицина на Хората и съм убеден, че знам как е било извършено твоето преобразяване. Но да го кажа, да изрека нещо противоречащо на онова, което Чоманчи е прогласил, ще означава да се самопрокълна като богохулник. Много по-добре е да ида в пустинята, сред моите подобни, където се надявам никога да не стане дума за това.
Ленъкс протегна ръка.
— Какво означава това? — запита Светулката.
— Това е жест на Хората. Хвани я.
Борлешан хвана ръката му.
— Това значи, че сме приятели и ти желая всичко най-добро.
— Не зная защо си тук, Завиър Уилям Ленъкс, но Хората се отнесоха добре с мен. Надявам се мисията ти да успее, каквато и да е тя. Ще наблюдавам отдалеч, но с интерес.
Борлешан се обърна и тръгна към своето кадеко, а Ленъкс, вместо да се качи на пирамидата, пое по прашния път към Браканан.
"Обичам ги тия вътрешни клепачи, мислеше той, докато вятърът шибаше лицето му. Защо ли не присаждат такива приспособления на всички Хора, които работят в пустинни светове? Ами краката — сигурно сега тежа повече, отколкото като бях от рода на Хората, но те като че ли никога не се уморяват. Прииска му се да потича из града, за да провери издръжливостта им, но се въздържа. Това беше общество със строги закони и нарушаването им като нищо щеше да се приеме за богохулство. Никой не тича из града, не си увива мантията по друг начин, не предлага промени във взаимоотношенията. Само Ленъкс, благодарение на Бога и на Чоманчи, като че ли можеше безнаказано да задава въпроси.
Когато преполови пътя до Браканан, той смени посоката и реши да направи широк кръг около града.
„Странно, но аз също се притеснявам в Браканан, макар и не по същата причина като Борлешан. Харесвам чувството за свобода и сила, които ми дава това тяло, но в тяхното общество има толкова малко свобода, че се чувствувам ограничен и физически, и умствено. Има премного неща, които Светулките могат да правят с тялото си, а им е позволено да правят толкова малко…“
Стигна до дома на Чоманчи малко преди залез и седна да вечеря заедно със свещеника. Двете женски Светулки им поднесоха храната, както всяка вечер.
— Имам един въпрос — обади се Ленъкс, когато те изчезнаха обратно в кухнята. — Те твои съпруги ли са?
— Да.
— Защо не вечерят с нас?
— Те са женски.
— Нима женските Светулки не огладняват? — попита Ленъкс, надявайки се да прикрие иронията в гласа си.
— Те не са равни с нас нито физически, нито умствено. — отговори Чоманчи. — Най-добре е да живеят отделно.
— Обучавате ли ги така, както младите мъжки Светулки?
— Не, разбира се. Това би било напразен труд.
— Значи не заемат важни постове в обществото?
— Не са подходящи — отсече Чоманчи.
— Разбирам.
— Не одобряваш ли?
— Не е моя работа да съдя — отговори Ленъкс. — Просто се опитвам да разбера.
— Сами сме. Можеш да говориш открито.
Ленъкс взе една малка манерка.
— Ако на теб ти е отказано образование, ако ти е отказана възможността да получиш отговорен пост в Браканан, как би могъл да бъдеш по-интелигентен или по-полезен от тази манерка?
— Женските Светулки са образовани. Научени са да готвят и да шият още от най-ранно детство. Още преди да достигнат възрастта за раждане на деца, те знаят как да ги отглеждат.
„Обзалагам се, че ги бива и да мъкнат дърва например.“
— Очевидно не съм те разбрал — каза Ленъкс.
— Хората обучават ли своите женски така, както и мъжете?
— Да, правят точно това.
Свещеникът се позамисли и сви рамене.
— Те са друга раса.
„Е, това поне не е богохулство. Не си съвсем изгубен.“
— Разкажи ми още нещо за Хората — изрече Чоманчи, след като дълго бе мълчал замислен.
— Какво искаш да узнаеш?
— Те са се пръснали навред из галактиката, нали?
— Точно така.
— Колко са световете в тяхната Република?
— Последните данни, които знам, са за около дванайсет хиляди. За една година може да са станали с още няколко хиляди повече.
— Щом ламтят за толкова много светове, защо искаш да повярвам, че не се лакомят и за моя?
— Хората не присъединяват към Републиката никой свят, който сам не иска да се присъедини — обясни Ленъкс. — Светът трябва да гласува, че желае да стане член на Републиката, и това трябва да бъде утвърдено от правителството на Хората на Делурос VIII.
— Ние не искаме да бъдем присъединени — рече Чоманчи. — Така им казах. Ако говориш истината, защо не си заминат?
— Може би защото тук има нещо, с което те искат да търгуват — бе отговорът.
— Ако е така, сте в извънредно изгодно положение.
— Обясни ми.
— Докато вие можете да търгувате само с нещата, които се намират на Гротамана, те търгуват с неща от хиляди светове. — Ленъкс направи пауза, опитвайки се да разбере дали е постигнал някакъв напредък, но лицето на Чоманчи представляваше безстрастна маска. — Те могат да търгуват и с нещо, което е единствено в галактиката: с тяхното знание.
