— Какво носиш там? — Посочи към пакета ми.
Измъкнах дървената скулптура на бароните, която бях купил, и му я показах.
— Хубава изработка — рече той.
— Нали? И я получих на хубава цена.
— От човека, който разпродава бизнеса си ли?
— Откъде знаеш за него? — попитах изненадано.
— Тонка ме повика в кабинета си, след като ти си тръгна… Именно затова потеглих след теб. Иска да напуснеш планетата до довечера.
— Защо?
— Мисли, че се опитваш да го саботираш с тази книга.
— Не му ли каза, че не е вярно?
Той въздъхна.
— Виж, Матю, вече поставих на карта работата си с уреждането на интервюто ти. Ако започнех да споря за оставането ти, и двамата щяхме да напуснем Пепони довечера… Освен това ти видя и чу достатъчно, за да напишеш книгата си, нали?
— Предполагам, че да.
Внезапно сви вляво и миг по-късно карахме по магистралата „Независимост“ извън града.
— Това не е пътя за хотел „Роял“.
— Знам.
— Но багажът ми е там!
— Не се притеснявай за него. Стан Гарднър ще ти го докара на космодрума. — Бръкна в джоба си и извади билет за космическия полет. — Което ми напомни — ето билета ти, акт на учтивост от страна на президентството.
— Благодаря. — Вгледах се в него. — Но има още четири часа до полета ми. Къде отиваме?
— Мислех да те заведа на обяд.
— Не знаех, че има ресторанти в тази посока.
— Няма.
Следващите пет минути минаха в мълчание, а после влязохме в резервата Беренджи в покрайнините на града.
Завихме по неравен и прашен черен път, пресякохме малка горичка и излязохме на хълмиста равнина. Малки групи среброкожи и диви козли ни изгледаха любопитно, но минахме бързо покрай тях и стигнахме до огромен водоем, заобиколен от пъстроцветни птици. Мастерсън спря колата под сянката на едно дърво, после отвори вратите и прозорците, пресегна се към хладилника в задната част на колата и извади две бири и няколко сандвича.
— Мислех, че ще поискаш последното ти хапване на Пепони да е в приятна среда. А и е на път за космодрума.
— Наистина е чудесно тук.
Погледнах към водоема. На повърхността му се показа огромно водно прасе, изрева веднъж и после отново се потопи.
— Често идвам тук да закусвам — сподели Мастерсън. — Паркирам под това дърво, вадя термос с кафе и просто си почивам час или два, преди да отида в кабинета си.
— Изненадан съм, че тук няма никой друг.
— Туристите предпочитат да разглеждат големите резервати, а местните жители са прекалено заети с прехраната си, за да идват тук. Следобед има малко движение, но сутрин обикновено мястото е само мое. — Замълча и погледна към водоема и равнината зад него. — Не знам какво бих правил без това място. Седиш тук в зората на новия ден и почти можеш да забравиш, че останалата планета е в такава каша. — Посочи с ръка надясно. — Преди половин век тук е имало стадо среброкожи, по-многобройно дори от това, което мигрираше към равнините на сибоните.
— Предполагам, че вече ги няма?
Той кимна.
— Беренджи е прекалено голям и им блокираше миграционния път. Знаеш ли, животните могат да се възстановят от много беди, включително и от бракониерство — но започни да унищожаваш естествената им среда и все едно че им написваш епитафия.
— Мислех, че бракониерството е убило земните кораби и саблерозите.
— Само защото бракониерите знаеха къде да ги намерят. Отнеми деветдесет процента от територията на което и да е животно и то няма да успее да се скрие от бракониерите. Хардуик и неговите приятели са взели милион очни камъни за една година на Пепони, а не са причинили и наполовина вреди на земните кораби, колкото фермерите.
Отпих от бирата си.
— Съвсем се обърках — казах накрая. — Къде се пада Беренджи оттук?
— Точно на девет километра зад нас. Ако се качиш на върха на този хълм, ще видиш две от най- високите сгради… Именно затова паркирах тук. За един час на ден мога да се престоря, че не съществуват.
— Но тях ги има.
— Знам… Между другото, какво мислиш за стария си приятел?
— Тонка ли?
— Да.
— Преди да говоря с него, си мислех, че е само един низък дребен тиранин, който хвърля враговете си в затвора и пази парите си на Делурос, в случай че му се наложи да си тръгне набързо.
— Той наистина хвърля враговете си в затвора и повечето му пари са на Делурос — каза кисело Мастерсън.
— Знам. Но не е лош човек.
— Той въобще не е човек.
— Знаеш какво имам предвид. Пука му за Пепони, както и на Буко Пепон му пукаше… Но работата е прекалено голяма за него.
— Мисля, че е прекалено голяма за всекиго.
— Може би.
— Дори Стареца не можеше да разреши проблемите, пред които е изправена Пепони.
— Съгласен съм. Беше мъдър и състрадателен и мисля, че щеше да свърши по-добра работа от Тонка, но не смятам, че щеше да направи нещо друго, освен да забави малко неизбежното.
— Срамота. — Мастерсън отвори бирата си и отпи голяма глътка.
— Да, наистина. — Отвих си един сандвич.
— Но и Тонка не е виновен — добави той.
— А кой?
— Ние.
Усмихна се.
— Ти и аз ли?
— Хората… Нямали са проблеми с населението, преди да дойдем. Никога не са били чували за бракониерство. Водили са войните си с копия, а не с бомби. Нямали са дългове, защото не са имали пари. Градовете им не били пренаселени и изпълнени с престъпления, защото не са имали градове. Всичко това им го причинихме ние. А искаш ли да знаеш и още нещо? — продължи той. — Не комодор Куинси им го е причинил. А всички онези хора като Хардуик и Аманда Пикет, които се влюбват в мястото, решават, че е почти раят, и с това тяхно покровителствено отношение се опитват да покажат на дигитата как да го направят идеално. — Въздъхна тежко. — Така че дигитата слушали и се опитали, а всичките като Хардуик и Пикет се върнали да живеят в Републиката и виждаш какъв е резултатът.
— Познавах Хардуик и Пикет и мисля, че не си ги преценил правилно. Те обичаха Пепони.
— Знаеш ли кой обича Пепони? — каза гневно Мастерсън. — Аз обичам Пепони. Ако обичаш този свят, ти оставаш на него и се бориш за него. Не е съвършен и никога няма да бъде, но се опитвам да го направя най-добрия възможен.
