— Красиво е — съгласих се.
— Продава се — съобщи той. — Цената спадна от седем хиляди кредита на три хиляди.
— Не е много за скулптура на бароните — казах подозрително.
— Знам какво си мислите — рече бързо той. — Мога да ви дам документ за автентичност.
— Тогава защо е толкова евтина?
— Това е последната ми разпродажба.
— Защо? Имате първокласно разположение и чудесен избор от предмети.
— Махам се от проклетата планета — каза горчиво той. — Търпях малко от това и малко от онова, търпях по-високите данъци за хора и всички онези дигита, на които трябваше да плащам, за да остана в бизнеса, но това последно управление… — Той поклати глава. — Знам кога съм нежелан. Има толкова светове, не е нужно да стоя повече тук.
— За какво управление говорите?
— Когато Буко Пепон беше на власт, той правеше всичко възможно, за да привлече хората бизнесмени. Не му пукаше на кой свят сме граждани, стига да идвахме тук и да инвестирахме парите си. Но сега този негодник Тонка обяви, че само гражданите на Пепони могат да притежават бизнеса си. Ако нямаш паспорт на гражданин на Пепони, не можеш да притежаваш повече от четирийсет и девет процента от който и да е бизнес.
— Щом искате да живеете тук, защо просто не подадете молба за гражданство?
— Когато Стареца се грижеше за планетата, струваше петдесет кредита да станеш гражданин на Пепони. А знаете ли колко иска Тонка сега?
— Не.
— Трийсет хиляди кредита! — отговори грубо мъжът. — Това е безобразие, кратко и ясно, и аз няма да платя тези пари — и няма да давам петдесет и един процента от моя бизнес на диг, който слага четирийсет членове на фамилията си на заплати при мен и краде от стоката ми! — Той си пое дъх. — Елате утре и този саблерог ще е с петстотин кредита по-евтин, ако все още е тук.
— А къде ще отидете?
Мъжът сви рамене.
— Не знам. Но съм дяволски сигурен, че ще е в свят на Републиката. Научих си урока. Бях ограбен на един независим чужд свят и няма да дам същия шанс на друг.
Накрая реших да купя саблерога, после тръгнах отново да оглеждам витрините. Спрях да изпия нещо студено в бара на хотел „Екватор“, настаних се на една маса близо до Дървото на съобщенията и реших да поогледам оживлението, което кипеше наоколо. Имаше местни жители в племенни одежди, в човешко облекло и в парцали, туристи с холокамери, хора бизнесмени, които бързаха от една делова среща за друга, и дори двойка канфорити. Изглеждаше точно като всеки друг космополитен град и в този момент ми беше трудно да се убедя, че Пепони е изправена пред проблеми, които не може да разреши. Тогава си спомних какво видях през изминалата седмица и разбрах, че Беренджи е лъскавата витрина на планетата, именно защото се различаваше толкова много от останалите градове. Жителите на града бяха изтръгнати от един начин на живот и хвърлени в друг и въпреки обичайните си оплаквания правеха всичко възможно, за да се приспособят.
Станаха ми симпатични тези богоди, соротоби и кия, които бяха израснали на малко парче земя, а сега бяха принудени да живеят в една огромна галактика. Пожелах им всичко най-добро и се надявах да преодолеят препятствията, пред които бяха изправени. Но дори когато ги гледах забързани да сноват в този различен град на този необикновен свят, имах лошото предчувствие, че шансовете им са прекалено малки.
Накрая станах и се върнах в „Роял“. Мастерсън беше оставил съобщение, че срещата ми с Тонка е за десет часа следващата сутрин, така че си легнах рано.
Отидох в резиденцията с около половин час по-рано, помолих един от дежурните служители да каже на Тонка, че съм във фоайето, и прекарах следващите няколко минути в разглеждане на изложените произведения на изкуството. Видях табела, че тялото на Буко Пепон лежи в богато украсен мавзолей със свободен достъп в съседната стая, с денонощна почетна стража, и се отбих за момент да се поклоня. После се върнах във фоайето и след няколко минути бях извикан в кабинета на Тонка.
Двама служители в красиви униформи ме придружиха до асансьора и се качиха с мен до четвъртия етаж. Единият изостана, докато другият ме поведе към вратата на кабинета, която се отвори, за да ме пропусне.
Кабинетът беше обновен и трите големи холограми на Пепон бяха заменени с три още по-големи холограми на Тонка. Новост беше и скенерът за сигурност, през който минаваше всеки посетител.
Нейтън Киби Тонка седеше зад бюрото си, облечен в много скъп човешки костюм. Доста се бе състарил и изглеждаше по-пълен, отколкото си го спомнях.
— Здравей, Матю — каза той, без да става.
— Добро утро, господин президент.
— Наричай ме Нейтън, моля те. В края на краищата сме стари приятели… Изглеждаш преуспял.
— Както и вие. Виждам, че вече не носите племенните одежди на бегу.
— Сега съм президент на целия народ. Няма ли да седнеш, Матю?
Седнах на стола, който беше посочил.
— Искам да знаеш, че давам твърде малко интервюта на представители на други светове. Съгласих се на това заради приятелството си с теб и високото ми мнение за книгите, които написа за Пепони.
— Оценявам това, сър.
— Нейтън — поправи ме той.
— Чувствам се неловко да наричам един планетарен президент на малко име.
Той сви рамене.
— Както искаш. — Замълча, докато вадех записващото си устройство и го пусках. — Откъде ще започнем, Матю?
— Преди четиринайсет години по време на пътуването ни до Балимора дискутирахме пред какви главни проблеми е изправен Пепони според вас. Спомняте ли си този разговор, сър?
— Бегло. Но не ми е трудно да си спомня проблемите. Бяха твърде бързо нарастване на населението и унищожаване на околната среда, нали?
Кимнах.
— Чудя се дали можете да ми кажете какви стъпки сте предприели, за да се справите с тях?
Той въздъхна дълбоко.
— Още тогава ти казах, че проблемите не са прости. Не мисля обаче, че дори аз разбирах колко сложни са наистина, преди да поема този пост… За да се преборя с прираста на населението, предложих данъчни облекчения на всяко семейство, което има три деца или по-малко, и тежки наказания за онези семейства, които имат четири деца и повече. Освен това отделих десет милиона кредита за разпространяване на информацията за контрол над раждаемостта в Големия западен континент.
— Забелязахте ли някакви подобрения?
— Не такива, каквито бих искал, но определено има намаляване на прираста на населението.
— Може ли вашият кабинет да ми даде някакви данни, за да го потвърдят?
— Страхувам се, че не. Имаме планетарна цензура, а и последните цифри няма да са готови още година.
Фактът, че не подкрепи твърдението си, не ме изненада. Данъчните наказания бяха безсмислени за едно семейство, което нямаше пари да плаща каквито и да било данъци. А колкото до клиниката за контрола над раждаемостта на Големия западен континент, ако въобще съществуваше — можех да си представя реакцията на сентабелите като избраници за намаляването на населението: ще сметнат, че е нов план, който да отслаби силите им, и веднага ще започнат да раждат повече деца.
Но не можех да споря. Пепон искаше наистина честна книга. Тонка се бе съгласил на интервюто само защото Мастерсън го бе убедил и можеше да го прекрати, когато си поиска.
— А за проблемите с околната среда, сър?
— Разбрах, че си ходил пак на планината Пекана.
— Да.
