хора.)
И Пепон, и Тонка бяха направили всичко възможно да се преборят с неграмотността, но докато бяха постигнали някакъв прогрес на своя континент, тук нямаше никакъв. Единствените училища, които видях извън Бакатула, бяха малките едностайни постройки на хората мисионери. Повечето от семействата имаха нужда децата им да се грижат за бифкейковете, докато жените обработват земята.
Самата земя беше толкова бедна, че имаше само няколко постоянни ферми. Местните изкарваха трудно по някоя реколта от почвата и се местеха или пък бифкейковете оставяха безжизнено поле след себе си. В резултат на това почти всички племена, които видях, бяха полуномади и постоянно обикаляха земята си с надеждата, че всеки нов парцел се е възстановил от предишната си безплодност.
От време на време, когато мислеше, че е безопасно, Гарднър ми позволяваше да спра и да поговоря с жителите. Повечето бяха много огорчени от правителството: убиваше народа им, беше корумпирано, грижеше се само за богодите, беше оръдие на Републиката, опитваше се да запази добрата земя за себе си, налагаше по-тежки данъци на сентабелите отколкото на племената кия или соротоба, измъчваше политическите си врагове, купуваше изборите. Всеки от тях искаше да види Тонка изхвърлен от поста му и мнозина ми казваха какво точно искат да направят на президента и „неговите човешки господари“. Реших, че ако дори половината от обвиненията, които отправиха, са истина, тогава Пепони бе в много по-лошо състояние, отколкото ме бяха накарали да повярвам.
Накрая, когато кратката ми екскурзия из континента завърши, отидохме до единственото функциониращо летище — бяхме видели две изоставени и едно недовършено, и тъй като ни оставаха два часа до полета към Беренджи, Гарднър ме преведе през Бариола, предградие на Бакатула.
Сякаш влязохме в напълно различен свят. Къщите бяха огромни и впечатляващи, улиците — добре павирани и безупречно чисти, колите бяха последен модел, внесени от близките светове, а няколкото магазина и супермаркета въртяха чудесен бизнес.
— Тук живеят политиците — обясни Гарднър, когато направих коментар за този изненадващ облик на богатство.
— Как удържат масите да не въстанат и да не ги плячкосат?
— Силите им за сигурност са невидими, но сме под наблюдение, откакто свихме от главната магистрала и влязохме в Бариола.
— И все пак, като се имат предвид условията тук, бих предположил, че по-скоро ще скриват богатството си, отколкото да парадират с него.
— Все още не разбираш начина на мислене на Пепони, Матю. Техните крале и вождове са им вземали парите насила — или каквото е било еквивалент на парите, откакто се помнят. От тях се очаква да бъдат толкова богати. В очите на пепоните бедният лидер е некомпетентен лидер, а това вече може да насърчи някой диг в Бакатула да опита да се отърве от него.
— Не виждам смисъла.
— Но за тях има смисъл.
Когато стигнахме до летището, един човек от охраната дръпна Гарднър настрана и му прошепна нещо. Той кимна и се обърна към мен.
— Ще тръгнем с частен самолет. След двайсет минути.
— Защо е тази промяна в плановете?
— Смятаме, че един от дигитата в гражданския полет е изпратен в Беренджи, за да убие Тонка… Ще го хванем, когато кацне самолетът, но няма причини да рискуваме твоя живот. Когато разбере, че знаем кой е, току-виж реши да убие двама човеци за компенсация.
— Ще го хванат, докато е в самолета, или ще го чакат да слезе?
Той вдигна рамене.
— Зависи от Мастерсън.
— Защо просто не го хванат тук, щом знаят кой е?
— Не е нарушил никакви закони.
— Няма да е нарушил никакви закони и ако го хванете в Беренджи. — Изгледах го. — Каква е истинската причина?
— Истинската причина е, че можем да контролираме това, което става в Беренджи. Няма смисъл да подсказваме същата идея и на другите дигита. Сега доволен ли си?
Не отговорих. Няколко минути по-късно се качихме на малък частен самолет, който щеше да ни отведе в Беренджи. Излетяхме и се наклонихме наляво, а когато погледнах през прозореца, отначало видях Бакатула, после прашната оголена местност наоколо.
— Погледни добре, Матю, и го запомни… Това е Беренджи и Големият източен континент след още двайсет години.
— Надявам се, че грешиш.
— И на мен ми се иска — каза искрено той. — Но не греша.
Полетът отне близо седем часа, вкючително и спирането за зареждане с гориво на Връзките, а когато се приземихме в Беренджи, там ни чакаше Йън Мастерсън.
— Добре дошъл, Матю. Надявам се, че полетът е бил приятен.
— Да.
— А екскурзията интересна ли беше?
— Много.
— Добре. Трябва да ми разкажеш всичко. Защо да не те заведа на обяд?
— Веднага ли?
— Знам, че за последен път си ял на Връзките. Не се притеснявай за багажа. Стан ще се погрижи да го откарат в „Роял“. — Той се обърна към Гарднър. — Ще си поговоря с теб, като се върна.
Гарднър кимна и ни остави, а Мастерсън обгърна с ръка раменете ми, сякаш съм отдавна изгубен приятел.
— Радвам се да те видя отново, Матю.
— Хванахте ли потенциалния убиец?
— Разбира се.
— За да убие президента ли беше дошъл тук?
— Утре ме попитай. Сега го разпитваме.
— Бих искал да присъствам на разпита.
Той се усмихна.
— Не мисля, че ще ти хареса.
— Толкова ли е брутален?
— Толкова ефикасен.
Поведе ме към главния изход и сигнализира на частната си кола, която пристигна миг по-късно. Отидохме до „Катлъри“, ресторант на открито в покрайнините на града, който имаше единственото ранчо за дивеч на планетата и задоволяваше собствените си нужди. Беше собственост и се посещаваше единствено от хора.
— Е, Матю — Мастерсън си поръча пържола от среброкож, а аз поисках да опитам от среброкож, бързоног и два вида диви козли, — след като си на планетата повече от седмица, какво мислиш?
— Мисля, че призраците на комодор Куинси и Буко Пепон ронят горчиви сълзи.
Мастерсън се усмихна.
— А аз мисля, че по-скоро си умират от смях, защото са се оттеглили от сцената, преди да започнат истинските проблеми.
— Ти си още на сцената. Ти самият мислиш ли, че тези проблеми са разрешими?
— На всички проблеми могат да се намерят решения. Нашата работа е да стискаме палци, докато решението се появи.
— И какво решение очакваш?
Той вдигна рамене.
— Кой знае? Може да е всичко от общопланетна чума до друг Джони Рамзи.
— Искаш да кажеш друг Буко Пепон.
Той поклати глава.
