— Проблемите на тази планета няма да бъдат разрешени от диг, независимо колко талантлив е. На Пепони є е нужно в нея да се влюби някой от Републиката, някой с власт.
— Имаш предвид някой с пари.
— Не. Виждаш какво става с парите, които изпращат тук, Матю. Половината отива веднага в джоба на Тонка, а другата част се разпределя между останалите политици. Не, имаме нужда от някой с власт и ентусиазъм, който напълно да преправи Пепони.
— Вече е опитвано — рекох. — Наричали го колониализъм.
— И Пепони е бил доста по-добре тогава.
— Защо не спреш първите петима местни жители на улицата и не ги попиташ дали са съгласни с теб? — предложих.
— Защо не ги попитаме, когато населението стигне шест милиарда и всеки от тях започне да гладува? — изстреля в отговор той. — Ще стане само след век или два, Матю.
— Знам.
— И все пак природата има свои начини на борба. Звучи жестоко, но нещо, което може да изтреби три четвърти от населението, ще е най-хубавото за тази планета.
— Това е прекалено голям катаклизъм за мен. Пепони може да се изхранва и сега. Просто е въпрос на обучение.
— Не говорим за Лодин ХI или за близнаците Канфор. Преди сто и петдесет години тукашните племена не са познавали колелото. Пепони е свят, в който жителите са излезли от пустошта само преди едно поколение, и е изправен пред непреодолими проблеми.
Тъкмо тогава ни поднесоха яденето и изоставихме темата, докато хапвахме. Среброкожът не ми хареса повече, отколкото когато Буко Пепон ми го предложи преди четиринадесет години, но бързоногът беше приемлив, а двата диви козела бяха отлични.
— Как ти хареса резерватът Керинджера, Матю? — попита Мастерсън.
— Беше чудесен. Въобще не беше това, което очаквах. Понеже съм слушал Хардуик да говори за безкрайни стада дивеч, очаквах да видя повече животни, но мястото определено имаше някаква сурова красота, която ми допадна.
— Знаех, че ще ти хареса — каза доволно той. — Няма много такива места, останали на Пепони. Успя ли да посетиш племето бал фози?
— Отидохме там, но имаше толкова много коли и учени, които правеха холограми, че се почувствах… — потърсих подходящ пример.
— Сякаш си турист в равнините на сибоните и си в един от двайсетте минибуса, които са заобиколили котка-демон, тръгнала на лов?
— Точно така!
— Е, добре — въздъхна той. — Когато за пръв път ги срещнах, бяха примитивни и неподправени. Разбира се, когато за пръв път срещнах сибоните, те бяха горда и арогантна раса на воини. Сега се мотаят пред входа на резерватите и си просят пари, за да позират за холограми. Времето се променя. — Той помълча замислено. — Предполагам, че затова се възхищавам на богодите. Те единствени се опитват да се приспособят към промените.
— Но ти служиш на един бегу — изтъкнах.
— Служа на президентството — отвърна той. — Който и да е на върха му, това не ме засяга
— Докато ти позволява да задържиш работата си.
— Истина е.
Поседяхме мълчаливо няколко минути.
— Помисли ли върху нашата дискусия, Матю?
— Да.
— И?
— Искам да се видя с Тонка, но няма да ти позволя да напишеш книгата ми вместо мен.
— Не съм писател — отвърна развеселено той. — Просто искам да я погледна.
— И да промениш това, което не ти харесва.
Мастерсън се наведе напред и понижи глас.
— Ще съм напълно откровен с теб, Матю. Както се развиват нещата на тази планета, не очаквам нито един диг да задържи президентския пост за повече от три години — което означава, че Тонка вече ползва време на заем. Единствената причина все още да е тук е, че всяка групировка се страхува от гражданска война, ако издигнат някой от собственото си племе на власт. Но дори и така не може да задържи поста си задълго… Останали са ми десет или дванайсет добри години, Матю. Добър съм в работата си, дяволски добър, и ако не мога да я върша тук, бих искал да я върша някъде другаде.
— Така ми каза и преди.
— Искам да остана на Пепони. Наистина. Но ако ми се наложи да си тръгна, трябва да съм сигурен, че твоята книга няма да ме злепостави из Републиката.
— Нека и аз бъда напълно откровен — отвърнах. — И двамата знаем, че не си търсиш работа като шеф на сигурността в банка или голяма корпорация. За добро или лошо ти се грижиш за сигурността на политици и правителства. — Той отвори уста да каже нещо, но го спрях с ръка. — Няма да ти позволя да ми казваш какво да пиша или да редактираш книгата ми, нито дори част от нея. Съгласен ли си обаче да ти дам дума, че нищо, което напиша, няма да ти попречи да получиш предложение за работа като тази в момента?
Мастерсън ме погледна недоверчиво.
— Искаш да кажеш, че десетте или единайсетте диктатори, които прочетат книгата ти, ще ме харесат, а всички останали ще ме намразят.
— Аз не те мразя. Не харесвам работата ти, но признавам необходимостта от нея… Искам да се срещна с Тонка и толкова. Или приемаш предложението ми, или не.
Продължи да се взира в мен, сякаш се опитваше да вземе решение. Накрая въздъхна и някак си напрежението го напусна.
— Вдругиден — каза накрая. — Ще го уредя и ще ти се обадя.
— Благодаря ти, Йън.
— И заради двама ни се надявам, че няма да ме излъжеш.
Прекарах следващия ден в подготовка на интервюто си с Тонка. Препрочетох целия материал, който бях събрал за него, прегледах финансите му и
изслушах холографските записи на по-важните му речи. После, тъй като Мастерсън все още не ми се беше обадил, тръгнах от „Роял“ към оживения център на Беренджи да понапазарувам.
Преди да измина двата километра, разделящи почтения „Роял“ от хотел „Екватор“ (който беше насред на още едно обновление, осмото поред), бях спрян от седем различни местни младежи. Всеки ми обясни на перфектен земен език, че е студент на Големия западен континент, който ще бъде изпратен обратно вкъщи към почти сигурна смърт, ако не събере необходимата сума за обучението си, за да остане в университета „Буко Пепон“ тук, в Беренджи. На първия дадох два кредита, но когато чух същата история дума по дума, просто ускорих крачка и минах покрай останалите шестима, едва сдържайки усмивката си, щом видях знака на богодите на огърлицата с мъниста на последния.
Беше нова измама, откакто за последен път бях на Пепони, и изглежда действаше добре. Където и да отидех, наивни туристи даваха пари, за да могат тези „бедни студенти от Големия западен“ да не се връщат в родната земя, където ги очаква геноцид. Знаех, че накрая в космическите кораби ще започнат да предупреждават пътниците за тази нова хитрост на просяшкото изкуство и скоро след това бедните угнетени студенти ще изчезнат, за да бъдат заменени веднага с бедни угнетени деца или носители на незаразна болест, или каквото си мислеха, че ще спечели състраданието на туристите.
Първите осем магазина, в които влязох, нямаха нищо друго освен евтини туристически дрънкулки, но в деветия имаше изящни дървени скулптури на бароните на витрината и веднага влязох вътре, щастлив да се скрия от слънцето и уличните просяци.
Изглежда всичко се разпродаваше. Оглеждах деликатна фигура на саблерог, когато собственикът на средна възраст се приближи до мен.
— Страхотно парче, нали?
