необходимите вещи и след десет минути ще се махна. Моля да ме извините.
— Хотелът е претъпкан. Имате ли къде да идете?
— Не, но съм сигурен, че ще намеря нещо.
— Това е нелепо — възрази тя. — В тази къща има три спални. Вие ще си останете във вашата стая, а аз ще заема някоя от спалните за гости.
— Сигурна ли сте, че няма да ви преча? Мога да отида в някогашните казарми.
Тя се усмихна.
— На моята възраст клюките могат единствено да се отразят добре на репутацията ми.
— Как влязохте? — попитах аз. — Препрограмирах охранителната система.
— Вашият прислужник язон ме пусна. Мисля, че се казва Малиачи.
— Сега ще трябва да ги наричате не язони, а фалигори.
— Много правилна стъпка — одобри тя. — Той каза, че има някаква работа в града и ще се върне по- късно.
— Работата му сигурно е да се крие от мен — засмях се аз. — Точно той е объркал датите.
— Е, добре, господин Папаголос. Тъкмо си приготвях вечеря, когато влязохте. Защо не дойдете с мен в кухнята, да приготвя нещо и на вас?
— Звучи чудесно — съгласих се аз, тръгнах след нея и се настаних край дървената маса. — Кога е церемонията по награждаването? Май че утре?
— Така ми казаха. Но аз получих ордена на Артър днес. Това беше победа на язоните — извинете, на фалигорите — и не са им нужни хора да делят славата с тях… Все още се опитвам да реша дали да взема ордена на бедния Артър със себе си или да го оставя на гроба му.
— Той с какво се занимаваше? — попитах аз.
— Артър ли? А, от всичко по малко. Картография, социално планиране…
— Не, въпросът ми беше с какво е заслужил този орден.
— Нищо особено, ако трябва да сме честни — отговори тя. — Предполагам, че е стоял до подпространствената радиостанция и е информирал командира ви за положението на Кракана. Поне това възнамеряваше да направи, съдейки по думите му. Лично аз мисля, че го наградиха, за да ни покажат, че са ни простили.
— Че са ви простили ли? — повторих аз. — За какво?
— За онова, което сторихме на тази прекрасна мирна планета — отвърна тя.
— А какво сте й сторили? — изненадах се аз. — Дали сте й медицината, грамотността и цивилизацията.
— И сега с малко повечко късмет тя може и да оцелее… Как предпочитате пържолата?
— Не знам. Може би средно препечена.
Тя се усмихна.
— Нещо смешно ли казах? — попитах аз.
— Не, не. Просто за момент ми напомнихте за милия Артър.
— С какво?
— Вълнуваха го все проблеми от галактически мащаб, но в ежедневието беше безпомощен като малко дете. Никога не разбра дали предпочита пържолата сурова или препечена.
— Разкажете ми за него — помолих аз.
— Няма много за разказване. Беше мил, почтен човек, който и на мравката път правеше. Фалигор беше негова идея. — Тя поклати глава. — Жалко.
— Къде сбъркахте?
— О, това е дълга история и може би съм забравила много от подробностите. Освен това дойдох много рано и също така твърде рано си тръгнах. Слава Богу, пропуснах Бариоки и Душу.
— Вие сте жена с късмет. Ще пропуснете и Кракана.
— Той ме покани да остана.
— Познава ли ви? — учудих се аз.
— Не лично. Чичо му беше първият ми приятел сред местните. Един воин на име Тубито… Предполагам, че съм срещала Кракана един-два пъти, но не мога да си го спомня.
Тя сложи чинията пред мен, после постави своята от другата страна на масата, отиде за бутилка вино и две чаши и чак тогава седна.
— Не се бях сещала за Тубито… хм, трябва да има трийсетина години — продължи тя. — Той би се гордял с племенника си.
— Не и ако знаеше всички факти — възразих аз. — Джеймс Кракана не е кой знае колко по-добър от предшествениците си.
— Така ли? — изрече тя, без да вдига поглед от чинията си. — И колко хиляди е изклал?
— Пряко не е убил никого.
— Какво значи „пряко“?
Казах й за позицията му по проблема СПРОП и за отказа му да въведе хербицида.
— Наистина ли отказа помощта ви? — попита тя.
— Да.
— Браво на него!
— Струва ми се, че не разбрахте какво ви казах, госпожице Бедоус.
— Много добре ви разбрах.
— Тогава…
— Казахте — прекъсна ме тя, — че Фалигор отказва да приеме нашата помощ, която всъщност го въвлече в цялата тази каша.
— Ние нямаме нищо общо със СПРОП.
— Нямаме, затова пък натикахме планетата в ръцете на трима откачени убийци един след друг, а сега искате да им отнемете и последната спасителна сламка — тяхната културна традиция.
— Но той обрича на смърт милион, а може би и повече свои сънародници! — протестирах аз.
— Нима? — Тя вдигна вежда. — Да не би да им е заповядал да се самоубият?
— Не, но…
— Значи ги е оставил сами да направят избора си. И вие сте сигурен, че те ще вземат грешно решение, така ли?
— Вижте, ако има начин да спася дори един-единствен живот, не е ли мой дълг да го направя?
— Да, според нашите традиции е точно така — съгласи се тя.
— Е, тогава?
— Чудя се какво ли казва фалигорската Библия по този въпрос…
— Моля?
— Милтън, всичко лошо, сполетяло тази планета — а то е далеч по-ужасно, отколкото ще откриете в трагедиите и на четиридесет шекспировци, — се дължи на факта, че повече от всичко на света искахме да й помогнем.
— И Малиачи казва същото, но това е разбираемо — той е един от тях. Само не разбирам как можете да го твърдите вие!… Нима хората създадоха Гама Лабу?
— Не, не го създадохме ние… Затова пък създадохме условията, които му позволиха да дойде на власт. — Тя се вгледа в мен през масата. — Вие сте лекар, Милтън. Би трябвало да знаете по-добре от всеки друг, че колкото и да са ужасни симптомите, за лекаря е най-важно да открие микроба или вируса, създал условията за заболяване или ослабил организма на пациента дотолкова, че да стане възможно възникването на такива условия. За Фалигор ние сме микроб и най-добрият начин да се спре злото е да оставим планетата на мира.
— Но ние можем да направим толкова добро тук! Можем да спестим толкова страдания!
— Знам, но на твърде висока цена. Изглежда за разлика от вас Кракана е наясно с това.
— Кракана! — намръщих се аз. — Понякога се питам дали го е грижа за собствения му народ и наполовина колкото мене.
— Защо? Защото отказва да ви използва като патерица ли? Защото вече знае от опит цената на вашата помощ, знае до какво води вмешателството, което не позволява на неговия народ сам да решава
