Той взе едно листо.
— Ние го пушим.
— Никога не съм виждал някой от местните да пуши! Нито пура, нито лула, нито пък цигара. Нищо подобно не съм забелязал.
— Това е част от нашия ритуал на възмъжаването, едно от най-свято тачените тайнства в нашата култура. Няколко листа се стриват почти на прах и се свиват в друго листо. По време на ритуала всяко момче изпушва листата заедно с настойника си — обикновено баща му, но не винаги, особено след като толкова бащи бяха избити.
— Защо го правят?
— Това растение е едновременно наркотик и слаб халюциноген. Нататък ритуалът е много болезнен и толкова съкровен, че ми е неудобно да ви го описвам. Но пушенето на листата го прави поносим.
— Щом е наркотик, защо сънародниците ти не са се пристрастили към него?
— Страничните действия не са от най-приятните. Стомахът ти се обръща и в продължение на три- четири дни повръщаш непрекъснато. Не си заслужава да се подложиш на подобно нещо заради няколко мига удоволствие.
— И само момчета ли участват в тази церемония?
Той не отговори и аз повторих въпроса си.
— Тази церемония е строго интимна — отвърна той — и не би трябвало да я обсъждам с външен човек.
— По дяволите, Малиачи, сънародниците ти измират с хиляди! — не се сдържах аз. — Трябва да ми кажеш!
Той се замисли, после кимна.
— Участват момчето, настойникът му, семейството и жрецът на селото.
— Само момчето и настойникът му ли пушат?
— Точно така.
— Настойникът трябва ли непременно да е мъж?
— Да.
Намръщих се.
— Тогава как, по дяволите, се заразяват жените? Те са дванадесет процента от заболелите. Не може да се заразят само докато берат листата.
— Те ги стриват на прах — обясни Малиачи.
— Искаш да кажеш, че вдишват праха неволно?
— Едва ли е неволно — отговори той.
— Това обяснява данните за разпространение на болестта. Случаите на заболяване се срещат много по-често в провинцията, отколкото в градовете, където повечето местни жители са скъсали с племенните традиции. Освен това щом листата не се приготвят от всички жени, а, да кажем, от една, ясно е защо заболеваемостта сред тях е по-ниска. — Замислих се. Това обяснение ми се стори приемливо. — Да, мисля, че този е отговорът.
— Отговорът — да, но не и лекарството — подметна Малиачи.
— Не разбирам какво искаш да кажеш. От нас се иска само да се уверим, че съм прав, и да огласим публично информацията.
— И после какво?
— Това е всичко. Ще кажем на фалигорите как се хваща болестта и ще им обясним, че не бива повече да пушат тези листа.
— Хайде бе! — скептично произнесе Малиачи.
— Ама наистина не разбирам накъде биеш! Знаем, че болестта се причинява от листата. Ти ми каза как се използват. От тях се иска само да спрат да ги пушат.
— А ако не го направят?
— Защо да не го направят? СПРОП уби вече над един милион фалигори. Никой не е изкарал повече от пет години след появата на първите симптоми, а повечето умират още през първите шест месеца.
— Те пушат тези листа от незапомнени времена — обясни Малиачи. — Това е част от културата им.
— Ако продължат да ги пушат, и те, и културата им ще отидат по дяволите! Не спрат ли доброволно, след като вече знаят, че така се хваща СПРОП, тогава ще се наложи Кракана да им го забрани със закон.
— Ако го направи, аз лично бих го убил — заяви Малиачи.
Случва се, когато живееш с чужденец и делиш с него покрива над главата и залъка си, да започнеш да го възприемаш като човек, само че в по-различно тяло. И тогава се случва нещо — като, да речем, последното изказване на Малиачи, и изведнъж разбираш колко са си чужди двете раси.
— За Бога, как можеш да кажеш подобно нещо? — възкликнах аз.
— Той ни обеща, че ще бъдем фалигори, а не жалка имитация на хората.
— Да, ще бъдете фалигори, само че мъртви!
— И така да е.
— Ти не разбираш!
— Не, капитан Папаголос. Вие не разбирате.
— Тогава обясни ми.
— Някога — и споменът за това време е още жив — тази планета е била богата, прекрасна и плодородна. Едно по едно всички съкровища на Фалигор ни бяха отнети, понякога с най-добри намерения, понякога не толкова. Но каквото и да ни е сполетяло, има едно нещо, което никой не е успял да ни отнеме — нашата гордост и нашето самосъзнание. Щом Гама Лабу, Бариоки и Душу не можаха да ни накарат да се срамуваме, че сме фалигори, няма да успее и СПРОП.
— Не става дума за срам, а за оцеляване!
— Преживели сме и по-лоши неща.
— Няма по-лоши.
— Как да няма! — възкликна Малиачи. — Можем да се превърнем в хора.
36
Когато медицинският екип се увери напълно, че сме открили причинителя на СПРОП, започнахме да работим върху ваксината и противоотровата. Тук обаче се озовахме в задънена улица. Единственото открито от нас средство, унищожаващо вируса, беше толкова силнодействащо, че със сигурност би убило и пациента заедно с него.
Консултирахме се по подпространственото радио с най-добрите специалисти на Републиката. Единици от тях се съгласиха да работят върху проблема, но всички бяха единодушни, че единственият бърз и сигурен начин да се спре разпространението на болестта е да се промени ритуалът на възмъжаването.
Когато най-сетне бяхме готови да направим резултатите от изследванията си публично достояние, аз поисках среща с президента Кракана. Той веднага се съгласи да ме приеме и три часа по-късно бях въведен в кабинета и седях пред писалището му.
Обясних му как стоят нещата и той ме изслуша търпеливо. Върху златистото му лице не се четеше никакво вълнение. Когато свърших с изложението си, той сплете пръсти, загледа се в тях, после вдигна глава и ме погледна.
— Благодаря ви за работата, която сте свършил, доктор Папаголос — изрече президентът. — Фалигор ви е длъжник. Надявам се, че ще останете тук и ще продължите да работите върху лечението на СПРОП.
— Това зависи от командира на отряда, сър — отговорих аз. — В цялата галактика учените работят върху намирането на лекарство. Но искам още веднъж да обърна вниманието ви върху обстоятелството, че има начин веднага да се спре разпространението на болестта.
— Не е толкова просто, доктор Папаголос.
— Не искам да ви противореча, сър, но ми се вижда изключително просто.
— Вие сте още много млад и ви е присъщ идеализмът на младостта — тъжно се усмихна Кракана. —
