— Влезте — изрича нечий глас откъм реанимацията и те кара да подскочиш от изненада — и ще ви кажа всичко, което искате да знаете…
32
— Влезте и ще ви кажа всичко, което искате да знаете.
Влязох в стаята за реанимация и се озовах лице в лице със стар язон, който седеше на леглото с опрян на стената гръб.
— Ранен ли сте? — попитах го.
— Не. Влязох, когато видях, че персоналът си тръгна, след като улучиха покрива. Стори ми се безопасно. — Той замълча и разкриви устни в усмивка. — Кому е притрябвало да бомбардира за втори път болница?
— На мен пък не ми е ясно защо въобще е трябвало да я бомбардират — отвърнах аз.
— Просто защото я има, а Сибо Душу няма намерение да остави каквото и да било на следващия президент. — Язонът бавно спусна крака на пода. — Съжалявам, че първото ви впечатление от Фалигор е свързано с такива гледки. Някога той беше прекрасна планета.
— Трябва да се връщам на работа — казах аз. — Има още много пострадали, които се нуждаят от помощ.
— Изглеждате ми преуморен. Седнете и си починете малко. И след като си тръгнете оттук, пак ще има пострадали.
В този миг усетих, че наистина съм преуморен. Седнах на един стол и си свалих каската.
— Името ми е Уинстън Малиачи — представи се язонът. — Приятно ми е да се запознаем.
— Аз съм капитан Милтън Папаголос.
— Капитан ли? Мислех, че сте лекар.
— Да, военен лекар.
— Колко дълго ще останете тук? — попита Малиачи.
— Докато се налага.
— Да се надяваме, че ще е задълго.
— Моля?
— Никоя от страните няма да се осмели да стреля по хората. Не им се иска Републиката да се намеси.
— Всъщност Джеймс Кракана ни повика — уточних аз.
— Наистина ли? — изненада се той. — Тогава може би той ще се окаже малко по-добър от останалите.
— Щяхте да ми разкажете какво точно се е случило. — Посочих към опустошението навън. — Как една разумна раса е могла да избере за свои управници трима побъркани убийци един след друг?
— Говорите под влияние на две широко разпространени заблуждения. Първо, не сме ги избирали и, второ, не бяха побъркани. Поне не и тримата.
— Името на Гама Лабу гърмеше из цялата галактика — напомних му аз.
Той кимна.
— Да, той беше побъркан. Отначало не толкова, но с времето…
— А другите двама?
— Те не бяха.
— Как би могъл някой със здрав разсъдък да избие милиони свои сънародници?
— По целесъобразност.
— Целесъобразност ли? — повторих аз.
— Точно така, капитан Папаголос.
— Как, по дяволите, би могло всичко това да се оправдае с целесъобразността?
— Не мога да ви кажа. Знам само, че те се оправдаваха именно с това. Интересна история… А когато свърша, ще ви помоля на свой ред да ми направите една услуга.
— Каква услуга?
— После ще ви кажа.
— Не, кажете сега.
Той сви рамене и цялата му златиста козина заигра по някакъв странен, почти хипнотизиращ начин.
— Добре тогава. Събитията, за които ще ви разкажа, ме лишиха от семейство, от работа и от средства за съществуване, отнеха ми дори покрива над главата… Докато сте на Фалигор, ще имате нужда от помощ. Ще ви трябва слуга, готвач, преводач, може би и екскурзовод. Ще бъда всичко това срещу храна и покрив, а ако можете да си го позволите, и някакво минимално заплащане.
— Нямам нужда от слуга — възразих аз. — Нито от останалите неща.
— Не ви моля заради вас — мрачно изрече Малиачи.
— А няма ли да се чувствате унизен?
— Сигурно…
— Но тогава как…
— Отдавна мина времето, когато се чувствах унизен на пълен стомах — прекъсна ме той. — Трябва да се приспособяваме.
— Добре, Малиачи — вдигнах рамене аз. — Съгласен съм.
Той ми благодари и продължи да говори, запознавайки ме накратко, но по същество с неотдавнашните събития на Фалигор, като започна от благородния експеримент на Артър Картрайт и ми разкри все по- ужасяващата картина на терора по времето на Лабу, Бариоки и Душу. Разказа ми за годините, прекарани от Кракана в пущинака, когато го изхранвали земята и милосърдието на обеднелите селяни, а той чакал армията му да порасне и на брой, и на възраст, за да я изправи един ден срещу Сибо Душу.
— Научихме се да не вярваме твърде много на управниците си — горчиво завърши Малиачи — и да не разчитаме на кой знае какво бъдеще. Но надеждата е храна за душата, а през последните десетина години нашите души рядко получаваха онова, от което се нуждаеха. И затова независимо от последните събития надеждата отново избуя в нас. Може би Кракана ще сдържи обещанията си или поне някои от тях.
— Имате ли някаква причина да вярвате, че ще го направи?
— Познавах го навремето и ми изглеждаше трудолюбив и почтен, но оттогава минаха години.
— Познавал сте Кракана?
— Бяхме съученици.
— С какво си изкарвахте прехраната?
— Преподавах философия в университета „Сабаре“ — отвърна той.
— А сега сте принуден да паднете до положението на слуга на някакъв чужденец… — промърморих съчувствено.
— Не, капитан Папаголос — възрази той. — Сега съм издигнат до положението на слуга.
— Как така издигнат?
— Само преди час не бях нищо.
— Какво казахте, че сте преподавал?
— Специалността ми е прагматизъм — отвърна с усмивка Малиачи.
33
Благодарение на същия този прагматизъм Малиачи беше оцелял. Той го беше научил да не вярва на политиците и докато колегите му слушали в захлас обещанията на Лабу, Малиачи се подготвял за най- лошото. Възприел тънкостите на мимикрията — успял да се представи за прост фермер, а всички останали интелектуалци били избити. И тъй като не умеел да отглежда нищо, трябвало да се преквалифицира в крадец. В околностите обаче вече нямало какво да се краде, затова се върнал в града и започнал да краде от политиците.
В тоталитарното общество най-ценната стока е информацията, а правителството я пази изключително
