Същото се отнася и за хората, останали на Фалигор.
Онези светове, които желаят да възстановят дипломатическите и икономическите си отношения с нас, ще бъдат посрещнати с разтворени обятия.
Той млъкна, сякаш претегляше следващите си думи, после продължи:
— Ала тук ще настъпят някои промени. В продължение на цяло поколение моите сънародници бяха наричани язони. Ние не намираме в това някакъв обиден подтекст и разбираме, че името е свързано с човешката митология… Но ние не сме хора и това название вече не ни звучи приемливо. От днес нататък ще се наричаме фалигори. Знам, че ще е нужно известно време на хората, обитаващи планетата, да се приспособят, затова след изтичането на тридесет дни, считано от днес, използването на името „язон“ ще се смята за оскърбление и ще се наказва според закона.
Ще ви направи впечатление и това, че не съм обут. Причината е проста — нашите ходила се различават по форма от човешките и обувките причиняват неудобства и ограничават движенията ни. Ще приемем от другите култури всичко полезно, но повече няма да се преструваме на нещо, което не сме. Коренните жители на Фалигор не бива да се срамуват от себе си или да подражават сляпо на една раса, която с нищо не е по-добра от нашата, макар че от време на време се е проявявала като наш верен приятел.
Кракана замълча, защото бурни ръкопляскания заглушиха следващите му думи, а аз се обърнах към Малиачи.
— Струва ми се доста агресивен.
— Иска да ни върне самочувствието, нищо повече — отвърна той. — Нима това ви прилича на агресивност?
— Мисля, че можеше да бъде по-дипломатичен.
— Той е поел властта над една планета, която е свикнала да й заповядват — отвърна Малиачи. — Само след година, ако всичко върви добре, ние ще започнем да поставяме под въпрос тези заповеди, но днес това е невъзможно, а и той ще трябва все отнякъде да започне.
Изръмжах някакъв уклончив отговор, защото не ми се спореше, и отново насочих вниманието си към екрана.
Кракана току-що беше дал съгласието си да отговаря на въпросите на журналистите, които бяха мнозинство сред публиката в залата. Един от тях го попита кога смята да разоръжи детската си армия.
— Никога — гласеше твърдият отговор. — Тя е по-дисциплинирана от всяка друга армия, съществувала някога на Фалигор, а и с всеки изминал ден децата порастват. Имаме нужда от тях, за да бранят мира.
— Но…
— Следващият въпрос!
— Как смятате да се справите с проблема СПРОП? — попита един чужд журналист.
— Както знаете, хазната на Фалигор е празна. Веднага щом успеем да я напълним, ще сложим начало на изследователски проект за откриване на причинителя и за лечение на СПРОП. Дотогава с радост ще приемем всяка помощ, която Републиката или някой от другите независими светове ни предложат безвъзмездно. Следващият въпрос?
— Пленили сте трима висши военни от силите на Душу. Как възнамерявате да постъпите с тях?
— Още не съм решил.
— Ще ги освободите ли?
— Казах ви, още не знам.
Следващият, който се изправи, беше стар енкот.
— По време на предишните режими енкотите пострадаха повече от което и да било друго племе. Ще ни обезщети ли вашето правителство?
— Моето правителство е само на няколко дни и не носи никаква отговорност за вашето положение. Не можем да си позволим да изплащаме компенсации за всяка жертва на Лабу, Бариоки или Душу… Съжалявам, но не искам да поемам обещания, които няма да изпълня.
Кракана отговори на още няколко въпроса, след което заяви, че трябва да замине за Ромул, за да се увери, че градът се охранява надеждно. С това пресконференцията завърши. Аз изключих холовизора и се обърнах към Малиачи:
— Той ми изглежда не по-малко самомнителен и властолюбив от останалите.
— Кракана не е идеален, а е само един добър фалигор — възрази събеседникът ми. — И е прав, че тези кютюци само нараняват ходилата ни — добави той, изувайки изпокъсаните си обувки.
— Та, значи, вече не сте язони и не трябва да носите обувки. Нещо друго да се е променило?
— Дайте му няколко месеца да реализира плановете си, преди да започнете да го критикувате, капитан Папаголос.
— А после?
— После ще видим.
35
Трябваше да мине близо месец, докато в Рем приключим с лечението на пострадалите от войната — в този район беше пратен моят отряд. След това повечето ни медицински части бяха прехвърлени на други планети, но Републиката успя да издейства няколко души да останат на Фалигор, за да работят върху СПРОП. И тъй като аз бях удобно настанен в къщата на Картрайт (а Малиачи, верен на думата си, уреди формалностите), съгласих се да бъда един от тях.
Когато оборудването, поръчано от нас, започна да пристига, смятахме, че е въпрос единствено на време да се доберем до причинителя на болестта. Все пак вече ни бяха известни симптомите и имахме достатъчно проби от тъкани и кръв, с които да работим.
Ала колкото повече се задълбочавахме в изследванията, толкова повече се отдалечавахме от решението. Изследвахме всички основни хранителни продукти на Фалигор — резултатите бяха отрицателни. Анализирахме храните, внесени от човешките планети — отново нищо. Преминахме към мутиралите семена, донесени от първите заселници. Нищо.
Започнахме да търсим сред всички породи добитък. Отново нищо.
Водата, почвата, дрехите… Отрицателни резултати.
Тогава предположихме, че вирусът се е самозародил у един-единствен представител на местното население и е бил предаден по полов път. Резултатът пак беше отрицателен.
Тогава може би чрез допир? Пак разочарование.
По въздуха? Не, и това не беше.
Започнахме всичко отначало, повторихме пробите — най-напред изследвахме най-вероятните източници, после по-малко вероятните, докато накрая стигнахме до най-невероятните.
Тогава го открих — здраво заседнал в ДНК на местно растение, разпространено по цялата планета. Никога обаче не бях виждал да го използват за храна, за лекарство или за каквото и да било друго.
Занесох няколко листа на Малиачи и го попитах има ли представа дали местните ги употребяват за нещо.
Той дълго се вглежда в тях, после се обърна към мен.
— Не може това да причинява СПРОП.
— Защо?
— Защото го използваме от хилядолетия, а болестта се появи съвсем наскоро.
— Самото растение не е причинител — обясних аз, — но в него се съдържа вирус, който води до заболяването. Вероятно е мутирал и е станал смъртоносен през последните десетина години.
Той се намръщи и отново се вгледа в листата.
— Не знам дали Бог мрази Фалигор или просто има извратено чувство за хумор.
— Знаеш ли за какво се употребява? — настоях аз.
— Знам.
— Чудесно. Каквото и да е то, трябва да се прекрати и да се вземат мерки срещу самата болест.
— Не е толкова просто, капитан Папаголос — въздъхна Малиачи. — На Фалигор никога нищо не е просто.
— Какво искаш да кажеш, Малиачи?
