Майк Резник
Инферно
На Карол, както винаги,
и на Гари Дейвис и Джейми Харисън —
адвокати с неопетнена чест
ПРЕДГОВОР
Жителите на Уганда, бели и черни, понякога разказват една притча край лагерния огън в края на деня.
Имало едно време скорпион, който искал да премине през река. Видял крокодил да се носи по течението на няколко крачки от брега и помолил да го пренесе през реката на гърба си.
— А, не — твърдо отсякъл крокодилът. — Знам те аз. Стигнем ли средата на реката, ти ще ме ужилиш и ще умра.
— И защо да го правя? — изсмял се скорпионът. — Ако те ужиля и умреш, аз ще се удавя.
Крокодилът размислил малко върху отговора и се съгласил да го пренесе на другия бряг. Когато стигнали по средата на реката, скорпионът го ужилил.
Смъртоносно отровен, едва поемайки дъх, крокодилът изхриптял:
— Защо го направи?
Скорпионът помислил и миг преди да се удави, отговорил:
— Защото сме в Африка.
Упражних правото си на автор и ви разказах анекдота, само защото е забавен. Очевидно няма нищо общо с този роман, който е за митичния свят на Фалигор, а не за истинския народ на Уганда.
Майк Резник
ПРОЛОГ
Чудиш се как е възможно да се случи това.
Вървиш по пропитите с кръв улици, проправяйки си път сред скелетите на овъглени сгради, опитваш се да се пребориш с гнусната притегателна сила на разкъсаните тела, застилащи цялата околност, и си казваш за кой ли път: цивилизованите същества не си причиняват такива неща!
Повтаряш си го отново и отново, но действителността те опровергава. Цивилизовани същества си бяха причинили всичко това един другиму. Или по-точно, бяха го причинили сами на себе си.
Някъде в полумрака хрипкаво простенва невръстно дете. Вече няма сили да пищи. Сгърченото мъртво тяло на майката почти го е затиснало и ти, лекарят, се приближаваш и се опитваш да направиш нещо, но знаеш, че само след десетина минути, най-много половин час, то ще умре. Съдейки по степента на обезводняване, детето е прекарало под тялото на майка си два, ако не и три дни. Би трябвало да си потресен и отвратен… Но то е нищо в сравнение с онова, което вече си видял на този свят, на тази прекрасна синьо-зелена планета, породила някога толкова надежди.
Почистваш най-лошите рани на детето, ала нямаш с какво да го нахраниш, затова го вземаш на ръце и се опитваш да облекчиш поне малко последните мигове от живота му. Очи — нечовешки, но разумни, те следят иззад разбитите врати и изпотрошените прозорци. Сянка на мародер се мярва за миг в полумрака, но попадайки в полезрението ти, изчезва така бързо, както се е появила.
Другите членове на отряда започват да се събират, лицата им са бледи и мрачни. През няколко пресечки се чува бръмчене на лазерна пушка, отеква писък и отново настъпва тишина.
— Боже! — възкликва командирът, присъединявайки се към отряда. — Как е могло да се стигне дотук?
В този миг забелязваш, че детето е умряло, и нежно го полагаш на земята в сянката.
— Разумните същества не си причиняват такива неща — повтаряш вцепенен.
— Диамантът на Външната граница… — промърморва друг офицер. — Нали така го наричаха?
— Някога — отговаря командирът. — Много, много отдавна.
Оглеждаш отново разритите улици на опустошения град и поклащаш глава в недоумение. Древна и цивилизована раса обитаваше този свят. Жителите му обичаха земята, тачеха семейството, прекланяха се пред живота. Говореше се, че са създали законите на своето общество, когато човекът още живеел в пещери и преследвал вечерята си с дървени тояги и каменни брадви. Те охотно се бяха присъединили към общността на световете и с радост се бяха заклели да следват принципите й.
И ти пак се питаш: как се стигна дотук?
Такава касапница не си виждал, откакто се помниш, и се надяваш никога повече да не видиш, затова твърдо решаваш да намериш отговора.
I
Диамантът
1
Триста мъртви крале чакаха с безгранично търпение облечената в защитна униформа жена да се приближи до ограденото място. Шестстотин безжизнени очи я проследиха, когато спря пред техния наследник. От лекия ветрец оръжията им подрънкваха и одеянията им прошумоляваха, но те стояха безмълвни и неподвижни — сурови стражи, охраняващи родовия дворец на сегашния владетел, неми пазители на натрупаната мъдрост на народа си.
Императорът, чиято златиста козина потрепваше под яркото слънце, седеше на висока дървена скамейка и наблюдаваше жената. Не проявяваше нито страх, нито тревога, единствено любопитство. Зад гърба му стоеше съсухрен съветник, а от двете му страни се бяха изправили петдесетина воини в бляскави парадни доспехи и украсени с пера шлемове, застинали като статуи и стиснали здраво брадвите. Тя мина по пътеката, която бяха направили, за да я пропуснат, и кръгът се затвори около нея.
Жената се поклони. Воините застанаха нащрек, но императорът само кимна.
— Следя приближаването ти от доста часове — изрече той най-сетне. — Коя си ти и защо си дошла в земите на енкотите?
— Името ми е Сюзън Бедоус — отвърна жената — и идвам с мир. Не нося оръжие.
— Знам. Ако носеше, едва ли щеше да стигнеш жива и невредима до кралството ми… Защо корабът ти кацна толкова далеч?
— Не исках да ви плаша.
— Виждали сме и по-рано кораб. Собственикът му приличаше на теб, но беше по-висок. Минаха доста години, откакто ни посети.
Бедоус кимна.
— Името му е Уилсън Макконъл.
— Той ни донесе много подаръци.
— И аз съм ви донесла. В кораба са.
— А откъде знаеш езика на енкотите?
— Не го знам. — Тя посочи миниатюрното устройство, прилепено към гръкляна й. — Това, което чувате, не е моят глас, а само механизъм, предназначен да превежда думите ви на моя език и моите на вашия. Надявам се скоро да се науча да разговарям с вас без негова помощ.
— Тъй ли? — подметна той равнодушно.
— Май не сте много въодушевен.
Императорът сви рамене, а по златистата му козина заиграха отблясъците на слънчевите лъчи.
— А трябва ли? Това е само една играчка.
— Виждал ли сте такова нещо по-рано?
