съпругите му, и то насаме — а ти се обръщаше към него без следа от страх.
— Моят народ смята, че мъжете и жените са равни — обясни Бедоус.
— Значи мъжете са големи колкото жените?
— Не, по-едри са.
Тубито понечи да каже още нещо, но се отказа и я поведе край кошарите.
— Искаше да попиташ нещо ли? — подкани го Бедоус.
— Опитвам се да разбера. Но ме е страх да не те обидя.
— Питай, няма да се обидя.
Той се закова на място и се обърна към нея.
— Щом мъжете са по-едри и по-силни от жените, значи не можете да ги победите в битка. Та питам се, защо тогава ви смятат за равни? — Тубито замълча и се намръщи. — Освен ако вие не сте по-силни, въпреки че те са по-големи.
— Не сме по-силни.
— Но тогава… — Той сви рамене озадачен.
— Ние сме равни в умствено и духовно отношение. И понеже имаме машини, които работят вместо нас, та дори и да водят войните ни, ценността на човека не се измерва с физическата му сила.
Енкотът дълго мисли над казаното.
— Много интересно — обади се накрая той, опитвайки се да си представи този свят, в който умът се цени повече от силата.
— Сигурна съм, че и при вас, енкотите, има нещо подобно — продължи Бедоус. — Да вземем стареца, който шепнеше на Дизанко — той е хилав и немощен, но ми направи впечатление, че ситатът се вслушва в думите му.
— Така е — съгласи се Тубито. — Но той е Оракул.
— Не може ли и жена да стане оракул?
— Поне досега не се е случвало. Но предполагам, че е възможно. Да речем, старата Марафа, която предсказва дъждовете, без да напуска къщата си.
— Ето, виждаш ли? — усмихна се Бедоус. — Може би в крайна сметка не сме чак толкова различни.
— Възможно е — съгласи се Тубито. — Чудя се дали да не те попитам нещо и за вашите градове.
— Добре, но и аз ще направя същото. Кажи ми колко са градовете на енкотите и докъде се простира царството ви?
— Ако се изкачиш на най-високия връх на Небесните хълмове — Тубито посочи планинската верига далеч на запад, — всичко, което видиш, чак до река Бортай, принадлежи на енкотите.
В този миг двамата прекосяваха малка горичка от плодни дръвчета. Тубито откъсна червеникав цитрусов плод, обели го с ножа си и й го подаде.
— Не знам дали не е опасно да го ям.
— Макконъл ги ядеше и нищо му нямаше — увери я Тубито. — Даже когато си тръгваше, натовари доста и на кораба си.
Тя пое плода, подуши го предпазливо и отхапа малко.
— Много е сладък.
— Дава ти сила — изрече той и зачака.
— Харесва ми — увери го тя.
Тубито явно си отдъхна и откъсна още два. Подаде й единия и впи зъби в другия, без да го бели.
— Какво ядат твоите хора? — попита той.
— По малко от всичко — месо, риба, птици, зеленчуци и плодове.
— А мляко?
— Докато сме съвсем малки.
— А ние пием мляко всеки ден. То ни дава сила.
— Не се и съмнявам.
— Тогава защо го пиете само докато сте малки?
Тя се опита да му обясни как стоят нещата с витамините и балансираното хранене, но скоро й стана ясно, че Тубито нищо не разбира, макар да я слушаше учтиво.
Не след дълго се озоваха сред високи до кръста треви и енкотът тръгна отпред бавно, като се оглеждаше много внимателно.
— Какво има? — попита Бедоус.
— Това е царството на равнинния ловец, който е в състояние да убие животно, четири пъти по-голямо от него. На цвят е почти като тревата и напада светкавично и безшумно. Предполагам, че наблизо не се спотайва никой от тях, защото иначе животните в обора щяха да го надушат и да станат неспокойни, но с такъв звяр никога не бива да се рискува. Какво ще кажеш вече да се връщаме в града?
Да продължат практически невъоръжени беше равно на самоубийство. Вярно, Бедоус имаше молекулярен взривател, с който можеше да превърне в желе всеки хищник само за част от секундата, но никак не й се искаше да демонстрира пред местните силата на оръжието си, затова кимна.
— Ако останеш достатъчно дълго, сигурно ще ти се удаде случай да наблюдаваш как младите ни воини преследват равнинен ловец — обеща Тубито.
— Вероятно ги избивате, за да защитите добитъка от тях? — попита Бедоус.
Тубито поклати глава.
— Никой мъж не може да си вземе жена, преди да е победил равнинен ловец в ръкопашен бой.
— Мисля, че тази гледка ще ми хареса — каза Бедоус. — И като стана дума за животни, докато идвах насам от кораба си, минах покрай някакви огромни тревопасни, високи колкото двама енкоти. Чудя се как не са опасли цялата растителност наоколо.
— Защо, случва се, но после идва дъждът и всичко пониква наново.
— А колко често вали?
— Почти всеки следобед.
Върнаха се обратно в селото сред невероятно изобилие от цветя, храсталаци и овошки. Бедоус на два пъти се спря да се порадва на пъстрите птици, прелитащи над главите им, и веднъж да огледа дребно десетокрако насекомо, обагрено в пурпурно и бяло, което Тубито улови.
— Благодаря — усмихна се тя, когато енкотът й го подаде.
— Ситатът каза, че се интересуваш от насекоми. Радвам се да ти бъда полезен.
— Много мило от твоя страна.
— Правя онова, което господарят ми нареди. Все пак ми е приятно да ти доставям удоволствие.
— Разкажи ми за него.
— За ситата ли?
— Да.
— Той е добър владетел. Суров, но състрадателен и правосъдието му е бързо и справедливо. При Дизанко страната ни процъфтява — вместо да воюва със съседите, той предпочита преговорите.
— От позиция на силата, разбира се.
— Не можеш да преговаряш от позицията на слабия.
Дизанко ги чакаше и Бедоус без протакане беше въведена в жилището му — сграда с безброй помещения, които сякаш никога нямаше да свършат. Тя вече се питаше къде ли е все пак трапезарията, когато се озоваха във вътрешен двор, ограден от бодлив жив плет. На всеки три-четири метра беше поставен по един страж. Бедоус си даде сметка, че целта на тази обиколка из палата е да я изуми.
Поведоха я към дъното на ниска резбована маса, начело на която седеше Дизанко.
— Докато беше тук, Уилсън Макконъл ядеше месото на нашите животни без никаква вреда — уведоми я ситатът. — Предполагам, че няма да навреди и на теб. — Той плесна с ръце и две жени, едва пристъпвайки, внесоха огромно блюдо с толкова месо, че би могло да й стигне за цял месец. — Заповядай, седни.
Бедоус се отпусна на малкото столче, далеч по-ниско от стола на Дизанко, а жените се поклониха и излязоха.
— Май не ти е много удобно — забеляза той.
— Така е — призна тя.
— Ако предпочиташ, можеш да седнеш на пода. Знам, че ще се чувстваш най-добре на висок стол, но
