— Да.
Старият съветник се наведе и зашушна нещо в ухото му. Императорът едва забележимо кимна.
— Нека да ти кажа нещо, Сюзън Бедоус — продължи той. — Потомък съм на непрекъсната линия от триста ситати. Първият от тях създал законите и правилата за поведение, които енкотите и досега следват, и въвел ред във владенията ни още по времето, когато голямата река, течаща на запад, не била много по- голяма от поточе. Аз не съм дете, народът ми също и няма да позволим да се отнасят с нас така.
— И през ум не ми е минало — увери го Бедоус.
— Аз съм ситат Дизанко, триста и първият от моята династия. Държа да ми засвидетелстваш уважението, подобаващо на ранга ми.
— Не исках да ви обидя. — Тя посочи тристата мъртви енкоти, до един отлично съхранени. — Това сигурно са предците ви?
— Да. — Дизанко я изгледа. — Уилсън Макконъл ми разправяше, че погребвате мъртъвците си под земята. Как им отдавате дължимата почит, щом червеите и насекомите изяждат телата им?
— Разумен въпрос — призна Бедоус.
— Тогава може би ще ми отговориш.
— Моята раса почита по-скоро духа, а не толкова плътта, която го приютява.
— Наистина духът ни извисява над животните, но той трябва да има дом, иначе защо Създателят щеше да отрежда на всеки по едно тяло?
— Интересно виждане. Ще си помисля върху това.
— Макконъл беше изследовател и картограф — продължи Дизанко, който явно започваше да се отегчава от темата. — Ти също ли си дошла да правиш карти?
— Не — отвърна тя. — Аз съм екзоентомолог.
— Не знам какво значи тази дума.
— Ентомологът изучава насекомите — обясни Бедоус. — А екзоентомологът се занимава с насекомите извън родната си планета.
— И ти си изминала целия този път заради някакви си насекоми? — недоверчиво я изгледа Дизанко.
— Да.
Ситатът замълча и се вторачи в нея с неразгадаемите си небесносини очи.
— Планетата гъмжи от насекоми. Защо трябваше да дойдеш точно тук, в сърцето на моето царство?
— Ще имам нужда от помощ. В докладите си Макконъл твърди, че енкотите са най-могъщото племе на Фалигор, затова ви потърсих. Разбира се, ще си платя за помощта.
— С какво смяташ да платиш?
— Имам текуща сметка в банката на Рокгардън. Мога да платя в кредити, нови сталински рубли, долари Мария-Тереза…
Устните на Дизанко се разтеглиха и оголиха зъбите му в нещо, което Бедоус се надяваше да е усмивка.
— Уилсън Макконъл ми обясни за парите, когато беше тук. Това е нелепа идея.
— Но се прилага на повече от петдесет хиляди свята — възрази Бедоус.
— Това не я прави по-малко нелепа, а само по-широко разпространена. Кому е притрябвало да работи за нещо, което само по себе си няма никаква стойност?
— За мене има стойност.
Съсухреният съветник отново се наведе и зашепна нещо на ухото на ситата. Той му отговори, старецът енергично поклати глава и продължи да шепне, накрая Дизанко се обърна към Бедоус:
— Какво ще ни предложиш срещу помощта?
Тя се усмихна с облекчение.
— Имам лекарства и машини, които ще улеснят работата ви. Имам устройства-преводачи, за да говорите чрез тях с другите разумни същества. Мутирали семена, които ще удвоят добивите ви. Съобщителни средства, благодарение на които ще отпадне необходимостта да пращате бързоходци от едно село до друго. Разни хитри машинки, които ще ви кажат дали в земята има камъни, преди да сте счупили плуговете си в тях. Имам неща, каквито не сте виждал и в мечтите си, ситат Дизанко.
— Не бъди толкова сигурна, че твоите джунджурийки са по-велики от мечтите на един ситат — предупреди я той.
— Ако съм ви засегнала, то е заради непознаването на вашите обичаи. Моля ви за прошка и разбиране.
— Сега ще ядем — обяви Дизанко. — После ще ми кажеш в какво точно се състои работата ти, колко помощници ще са ти нужни и за колко време и как смяташ да платиш за помощта им. Аз ще се посъветвам с моите предци, ще хапнем, ще се наспим и утре сутринта ще имаш отговора ми.
— Съгласна съм.
Дизанко отново я изгледа втренчено.
— Не си спомням да съм те питал дали си съгласна. Твоето царство е на много звезди оттук. Сега си в моето царство.
Бедоус се поклони.
— Трябва да се върна на кораба и да подготвя стоките, които ще ви предложа. Мога да се върна преди да мръкне.
— Най-напред ще ядеш с мен — отсече Дизанко. — Даже и да ми потрябва ден повече, за да взема решение, насекомите никъде няма да се дянат.
— Както желаете — вдигна рамене Бедоус.
Ситатът поклати глава.
— Не желая, а заповядвам.
— Кога ще ядем? — поинтересува се тя.
— Скоро. — Дизанко се изправи и в ушите на жената внезапно нахлуха звуците на селото — смехът и игрите на децата, шумът от сновящите насам-натам работници. За пръв път й мина през ума, че целият разговор бе преминал в пълна тишина. — Ако искаш, можеш да поогледаш наоколо.
— Благодаря. Много ще се радвам.
Ситатът даде знак на един от воините си.
— Все едно че животът й е твой.
— Не разбирам — озадачено изрече Бедоус.
— В околностите на града има много диви животни, а доста от тях са месоядни. Тубито ще те пази, та дори ако се наложи, с риск за живота си.
— Няма да е необходимо.
— Да се надяваме. Той е добър и верен слуга и никак няма да ми е приятно, ако се лиша от него.
Бедоус го изгледа внимателно, стараейки се да прецени дали я заплашва или просто отбелязва факт, но златистото му лице не изразяваше никакви чувства. Тя се обърна към Тубито, който погледна въпросително към господаря си. Дизанко кимна. Воинът се поклони и я поведе край редицата съвършено съхранени предци на ситата.
Не след дълго излязоха на главната улица и тя го последва между редиците къщи от дърво и трева, които я поразиха с неочаквано сложната си конструкция. Децата излизаха да я зяпат и Бедоус забеляза, че сега, далеч от Дизанко, поведението на Тубито е коренно различно. Той се усмихваше, говореше с децата и дори махна на няколкото жени, които се спряха да ги огледат.
Изведнъж в ноздрите я удари остра животинска миризма — бяха стигнали до няколко огромни, грижливо оградени обора, в които беше подслонен добитъкът, отглеждан от племето за месо. Дървените подпори бяха обвити с бодливи растения, явно предназначени да пазят животните от хищници.
— Искаш ли да се разходиш извън града? — попита Тубито.
— Стига да има време.
— Ако нямаше време, ситатът не би ме изпратил с теб. — Енкотът я изгледа. — Ти си жена, нали?
— Да.
— Странна земя трябва да е твоята. Тук нито една жена не може да разговаря със ситата, освен
