тук той е само един и никой освен ситата не може да сяда на него.
Бедоус обмисли възможностите, които й се предлагаха, и избра пода. Но преди някой от двамата да посегне към храната, един от воините пристъпи към масата, извади ножа си и отряза парче от месото. Подъвка го замислено, преглътна и се върна на мястото си до живия плет. След него се приближи друг воин и изяде един от малките червени плодове. Това продължи, докато всички поднесени ястия бяха опитани последователно от стражите.
— Обикновена предпазливост — поясни Дизанко. — И аз си имам врагове — едните се стремят към трона, а останалите биха предпочели друг ситат на мое място. Може някой ден да загина в битка, но поне няма да позволя да ме отровят.
От един надвиснал клон хвръкна пъстра птица с размерите на голяма врана и кацна в единия ъгъл на масата. Дизанко хвърли парче плод на земята. Птицата се спусна към него, сграбчи лакомството с ноктите си и с възторжен писък се върна на клона.
Очакванията на Бедоус да поговори с Дизанко за мисията си или за нещо друго не се оправдаха — ситатът започна да се храни и не обели дума, докато не приключи с яденето. Когато свърши, жените изнесоха блюдото и се появи хубаво, едва разцъфнало младо момиче. То се приближи до господаря си и започна да пощи косматото му лице. Скоро момичето също се оттегли. Дизанко се изправи, след него и Бедоус стана от мястото си.
— Можеш да прекараш нощта на кораба си — обяви той.
— Мислех, че искате да остана тук.
— Така е, но възникнаха важни държавни дела. Току-що се върна посланикът ми в земите на траджите и се налага да поговоря с него. Ще се върнеш утре сутринта и тогава ще се споразумеем за услугите на моите поданици. Тубито ще те придружи.
— Присъствието му би ми доставило удоволствие, но ако ви е нужен за нещо друго, аз мога и сама да намеря пътя до кораба.
— Докато си в земите на енкотите, ти си под моя закрила — заяви ситатът. — Тубито ще те придружи.
От държанието му ясно личеше, че аудиенцията е приключена. Бедоус се поклони и го изчака да се оттегли. Когато излезе навън, Тубито я чакаше.
Пътят до кораба им отне малко повече от два часа. Минаха край многобройни стада тревопасни. Някои от животните бяха огромни и тромави, други дребни и пъргави, а веднъж Тубито я хвана за рамото и й посочи някакво дърво на триста-четиристотин метра от тях. Мярна й се стремително движение, отблясък на кървавочервена кожа, ослепително бели зъби и после всичко замря. Съществото изчезна в листака, който — тя беше готова да си заложи главата — не би могъл да скрие и половината му туловище.
Прекосиха същите три потока, през които Бедоус беше минала сутринта. Бреговете им бяха обрасли с храсти, отрупани с дребни пурпурно-златисти плодове. Още една горичка от цъфнали дръвчета — и двамата се озоваха пред кораба.
— Предполагам, че сега ще се прибереш у дома? — попита Бедоус.
Тубито поклати глава.
— Ще спя пред кораба.
— А какво ще ядеш?
Той бръкна в окачената на пояса му торбичка и извади късче сушено месо.
— Ако завали, просто отвори люка и се чувствай като у дома си.
— Много мило от твоя страна — отвърна енкотът, — но аз съм свикнал с дъжда.
— Защо трябва да се мъчиш?
— Оценявам предложението ти, Сюзън Бедоус, но аз служа на ситата, а той ми нареди да те пазя. Ако те заплашва нещо, то няма да бъде вътре в кораба.
Тя изкачи трапа и веднага се запъти към товарното помещение, за да подбере подаръците и вещите, които смяташе да размени на другия ден. След като ги отдели и ги опакова грижливо, отиде в кухнята, поръча си вечеря и седна да запише събитията от деня в бордовия дневник.
Няколко часа по-късно, докато се приготвяше за сън в каютата си, компютърът сигнализира за съобщение по радиостанцията за подпространствена връзка. Тя нареди да го прехвърлят при нея и се включи.
— Внимание, „Кристално крило“, чуваш ли ме? — прозвуча мъжки глас сред пукането на статичното електричество. — Внимание, „Кристално крило“, чуваш ли ме?
— Тук „Кристално крило“ под командването на Сюзън Бедоус, напуснал Амазония преди девет дни, в момента на Брази II, местно име Фалигор.
— Добър вечер, Сюзън. — Последва кратка пауза. — Или поне си мисля, че при теб е вечер, съдейки по моите таблици.
— Наистина е вечер, Артър.
— Е? — попита Артър Картрайт, заместник-секретар на Комитета по картография на Републиката, разположен на далечната планета Калибан. — Какво е първото ти впечатление?
— Макконъл се оказа прав — планетата наистина е прекрасна. С умерен климат, плодородна, чиста. Имам чувството, че ако хвърля през люка шепа семена, независимо какви, на сутринта ще намеря цъфтяща градина.
— А местните?
— Те без съмнение са далеч по-напреднали от диваците, които си представяш — използват металите, освен това явно имат сложна социална структура. Но в технологично отношение са доста примитивни.
— Приятелски ли са настроени?
— По всичко личи.
— Звучи все по-добре — каза Картрайт. — А военните им умения?
— Все още нямам впечатления. Разбира се, изхождаме от предположението, че от всички племена енкотите са най-напреднали, а Макконъл би могъл да греши… Но те наистина владеят огромни територии и по нищо не личи, че има вероятност някой да им ги отнеме. Всъщност техният владетел спомена, че има среща със своя посланик в някоя от другите държави.
— Посланик ли? Виж ти! Май наистина са малко по-напред, отколкото докладите на Макконъл показваха. — Картрайт се прокашля. — Е, още по-добре. Изглежда сме попаднали на планетата, която ни трябва.
— Такова е първоначалното ми впечатление — съгласи се Бедоус. — Разбира се, ще ни трябват още няколко месеца, за да се уверим напълно.
— Не можем да си позволим този лукс — отвърна Картрайт. — Графикът ни е много сгъстен. Не знам докога Брешински ще се задържи на поста си в Министерството на външните работи, а ако я наследи Нкомо — което е твърде вероятно, — няма да имаме много време, преди той да е извикал Флота. Открихме шест миньорски планети в околността на Фалигор. Републиката има отчаяна нужда от земеделска планета, която да ги изхранва. Освен това, независимо че анализите на Макконъл не са толкова пълни, колкото ни се иска, по всичко личи, че Фалигор има предостатъчно злато, сребро и радиоактивни материали, особено в онази планинска верига на запад от тебе.
— Мислех, че ще ни оставят да разработим тази планета така, както ние намерим за добре.
— Половината политици на Делурос не разбират действителното ни предназначение. — В гласа на Картрайт се долавяше разочарование. — За тях Комитетът по картография е само едно огромно учреждение с неимоверно раздут бюджет, което прави карти. И не им е ясно, че ние сме тези, които определят къде и как да проникне човекът в галактиката, които решават кое е най-подходящото място за Флота да разположи отбранителните и продоволствените линии. Те и така вече негодуват, че ние определяме кои планети да погълне Републиката, а сега, когато се опитваме да им покажем и начина, са готови за бой.
— След всичките каши, които се е налагало да оправя Министерството на външните работи, редно е да се предположи, че ще са във възторг, ако някой друг освен военните се заеме с разработването на нови планети.
— Де да беше толкова просто! Само че ние навлизаме в техни води, така да се каже, а когато човек си има работа с политически акули от такава величина, проблемите са неизбежни.
— И какво следва от това?
