Картър тръгна по наклонения надолу коридор. Стигна до стълба и предпазливо заслиза по металните стъпала. Чу зад себе си шум и се скри в някакъв страничен отвор. Един некс изтича покрай него. Вратата към мостика се отвори и той видя Фойхтер. На лицето му бе изписан гняв и безсилие. Наташа стоеше зад него с вързани ръце, пазеха я двама войни. На заден план анимираният от процесора глобус се въртеше — QIII приключваше с установяването на глобален електронен контрол…
Дюрел диктуваше послание до световните лидери. До Картър достигнаха фрази като „невероятно разрушителна технология“ и „предайте всички военни средства“. Той изръмжа и стисна още по-силно браунинга.
— Докладвай — нареди Фойхтер на некса.
— Ударните групи са почти унищожени. В момента отстъпват, но тридесет и двата отвлечени руски МНГ–30 ще пристигнат след три минути и ще ги довършат. Само да знаеха кой им издава заповедите!
— Добре. — Фойхтер се усмихна и погледна към Дюрел. Върху въртящия се светлинен глобус различаваше изкривените, гневни, смаяни и невярващи физиономии на световните лидери. Кривата черна ръка на Дюрел бе вдигната в подигравателен поздрав, в
В коридора се разнесе тропот на крака и дотърча още един некс, и се изправи пред ухиления Фойхтер. Но немецът прочете нещо… нещо лошо в ярките му бакърени очи на насекомо…
— Какво има?
— Бомба — спокойно отвърна нексът. Очите му проблеснаха.
— От какъв вид? — рязко попита Фойхтер.
— Сензорите я определиха като миниатюрна неутронна с неизяснена мощност, закрепена е с магнит за външната страна на корпуса.
Фойхтер се ококори.
— Някой веднага да иде там! Веднага! Чу ли ме?
Нексът не му обърна внимание.
— Трябва да напуснем кораба.
— Бронята няма ли да ни защити?
— Сплавта и корпусът са невероятно здрави. При взрива обаче ще се образува газ под целия кораб. Няма значение колко здрава е бронята — просто няма да има вода, която да поддържа теглото на крайцера. Корабът ще се счупи на две.
Фойхтер го зяпна, изгубил дар слово.
Чуваше триумфалното дърдорене на Дюрел и виждаше черния нокът, вдигнат във въздуха в предизвикателство към света, в приветстването на неговото
И всичко това благодарение на един мъничък процесор.
Фойхтер вдигна пистолета си. Куршумът в окото прекъсна доклада на некса. Той се обърна към Наташа и й се усмихна жестоко.
— Както личи, приятелите ви са имали асо в колективния си ръкав, госпожице Молино. Не бягат от нас, а се
Сграбчи я за косата и я повлече към вратата.
— Пусни я, Фойхтер.
Фойхтер се обърна и извъртя Наташа между себе си и Картър. Вдигна пистолета и започна да стреля. Усмихваше се безумно, но челото му бе смръщено съсредоточено.
Картър се метна настрани в някакво помещение с метални стени. Около него захвърчаха искри. Един сплескан куршум рикошира от стената, завъртя се като режещ диск и се заби под лакътя му — за миг раната бе само тясна червена резка, но после мускулът се разкъса и бликна кръв. Картър изруга, стисна раната с длан и се свлече на колене. Чу тичащи стъпки. Откъсна парче плат от ризата си, превърза стегнато ръката си, сграбчи пак браунинга и се изправи. Зави му се свят. Загубата на кръв, постоянната болка и свирепите удари на Крейл го бяха обезсилили.
„Освен това те направиха по-бавен“ — присмя му се Кейд.
Картър не отговори. Облиза солените си устни и надникна в коридора. Чуваше рева на битката. Лицето му замръзна, вените по челото му се издуха като въжета.
Погледна след бягащия Фойхтер, който отвличаше любимата му.
После погледна към мостика…
И към процесора, заел се да унищожи света.
— Мамка ти.
Закрачи по оживения мостик, покрай нексовете, навели се над терминалите си. И затича, когато чу триумфалният глас на Дюрел да изрича:
— … и ще пощадим живота им…
Браунингът докосна робата.
Картър усети тялото под плата.
Дюрел замръзна.
— Аз обаче няма да пощадя ничий шибан живот — каза Картър и натисна спусъка.
Куршумът се заби в гърба на Дюрел, проби си път през сърцето му, пръсна гърдите му и остави спирална диря от фин червен спрей по генерирания от QIII глобус.
Дюрел се свлече на пода.
На мостика се възцари тишина. Поне четиридесет некса впериха погледи в Картър. Той направи крачка напред, погледна надолу към кубичния процесор, насочи браунинга и се прицели, затворил едното си око.
— Беше дълга битка — изръмжа. — А сега шибаната… игра… свърши.
И изстреля десет куршума в процесора. Някъде зад него отекваше далечният вик „Не!“ на един от нексовете. Куршумите пръснаха студения черен QIII на безброй безобидни парченца.
Светлинният глобус, изобразяващ Земята, трепна и изчезна.
— Току-що те хакнаха, тъпако.
Затрещяха автомати и пистолети.
Картър побягна, свел ниско глава. Един некс преряза на две десетина от другарите си с автомата си и замръзна, удивен от собствената си глупост. Телата се засвличаха на пода. Картър вече тичаше по коридора — куршуми избиваха искри около него и отскачаха от стените — крещеше и стенеше, кръв бликаше от многобройните му рани. Но той черпеше мощ от някакъв запас енергия, за чието съществуване не бе и подозирал, и подтикван от мисълта за бомбата на Джем и от Кейд, който крещеше мръсотии в главата му, търчеше, сякаш животът му зависеше от това.
Което си бе самата истина.
Тичаше като обезумял по коридора след Фойхтер и Наташа.
„Сега си бавен и слаб, Картър — подигравателно рече Кейд. — Не можеш да се справиш с Фойхтер… но аз,
— Ще се справя и сам! — озъби му се Картър.
Запрепъва се напред, блъскаше се в стените. Гръдната му кост напукваше при всеки сблъсък и му идеше да крещи от болка. Спря, падна на колене и повърна на металния под.
„Умираш — продължи да му се присмива Кейд. — Не ми се иска да го казвам, но това е истината. А и бомбата тиктака. Джем добре си свърши работата. Разполагаш с… ооо, около една минута и двадесет секунди да се измъкнеш от шибания кораб-призрак…“
Картър изплю кисело повръщано, и слюнка.
Куршуми рикошираха сред искри от пода зад него.
Стана, олюля се и с мъка продължи напред, усещаше собствената си воня. Стъпките му отекваха глухо в металния коридор, нагоре по стълбите и до вратата, откъдето бе влязъл. Отвори я…
Още куршуми полетяха към него и избиха искри от металната рамка. Картър коленичи и браунингът зарита в ръката му. Фойхтер вече беше до очакващия го черен хеликоптер и влачеше Наташа към кабината.
