Спирала

Картър тръгна по наклонения надолу коридор. Стигна до стълба и предпазливо заслиза по металните стъпала. Чу зад себе си шум и се скри в някакъв страничен отвор. Един некс изтича покрай него. Вратата към мостика се отвори и той видя Фойхтер. На лицето му бе изписан гняв и безсилие. Наташа стоеше зад него с вързани ръце, пазеха я двама войни. На заден план анимираният от процесора глобус се въртеше — QIII приключваше с установяването на глобален електронен контрол…

Дюрел диктуваше послание до световните лидери. До Картър достигнаха фрази като „невероятно разрушителна технология“ и „предайте всички военни средства“. Той изръмжа и стисна още по-силно браунинга.

— Докладвай — нареди Фойхтер на некса.

— Ударните групи са почти унищожени. В момента отстъпват, но тридесет и двата отвлечени руски МНГ–30 ще пристигнат след три минути и ще ги довършат. Само да знаеха кой им издава заповедите!

— Добре. — Фойхтер се усмихна и погледна към Дюрел. Върху въртящия се светлинен глобус различаваше изкривените, гневни, смаяни и невярващи физиономии на световните лидери. Кривата черна ръка на Дюрел бе вдигната в подигравателен поздрав, в победен жест…

В коридора се разнесе тропот на крака и дотърча още един некс, и се изправи пред ухиления Фойхтер. Но немецът прочете нещо… нещо лошо в ярките му бакърени очи на насекомо…

— Какво има?

— Бомба — спокойно отвърна нексът. Очите му проблеснаха.

— От какъв вид? — рязко попита Фойхтер.

— Сензорите я определиха като миниатюрна неутронна с неизяснена мощност, закрепена е с магнит за външната страна на корпуса.

Фойхтер се ококори.

— Някой веднага да иде там! Веднага! Чу ли ме?

Нексът не му обърна внимание.

— Трябва да напуснем кораба.

— Бронята няма ли да ни защити?

— Сплавта и корпусът са невероятно здрави. При взрива обаче ще се образува газ под целия кораб. Няма значение колко здрава е бронята — просто няма да има вода, която да поддържа теглото на крайцера. Корабът ще се счупи на две.

Фойхтер го зяпна, изгубил дар слово.

Чуваше триумфалното дърдорене на Дюрел и виждаше черния нокът, вдигнат във въздуха в предизвикателство към света, в приветстването на неговото завладяване…

И всичко това благодарение на един мъничък процесор.

Фойхтер вдигна пистолета си. Куршумът в окото прекъсна доклада на некса. Той се обърна към Наташа и й се усмихна жестоко.

— Както личи, приятелите ви са имали асо в колективния си ръкав, госпожице Молино. Не бягат от нас, а се изтеглят от шибаната взривна зона… — Направи знак на държащите я нексове. — Дайте ми я на мен…

Сграбчи я за косата и я повлече към вратата.

— Пусни я, Фойхтер.

Фойхтер се обърна и извъртя Наташа между себе си и Картър. Вдигна пистолета и започна да стреля. Усмихваше се безумно, но челото му бе смръщено съсредоточено.

Картър се метна настрани в някакво помещение с метални стени. Около него захвърчаха искри. Един сплескан куршум рикошира от стената, завъртя се като режещ диск и се заби под лакътя му — за миг раната бе само тясна червена резка, но после мускулът се разкъса и бликна кръв. Картър изруга, стисна раната с длан и се свлече на колене. Чу тичащи стъпки. Откъсна парче плат от ризата си, превърза стегнато ръката си, сграбчи пак браунинга и се изправи. Зави му се свят. Загубата на кръв, постоянната болка и свирепите удари на Крейл го бяха обезсилили.

„Освен това те направиха по-бавен“ — присмя му се Кейд.

Картър не отговори. Облиза солените си устни и надникна в коридора. Чуваше рева на битката. Лицето му замръзна, вените по челото му се издуха като въжета.

Погледна след бягащия Фойхтер, който отвличаше любимата му.

После погледна към мостика…

И към процесора, заел се да унищожи света.

— Мамка ти.

Закрачи по оживения мостик, покрай нексовете, навели се над терминалите си. И затича, когато чу триумфалният глас на Дюрел да изрича:

— … и ще пощадим живота им…

Браунингът докосна робата.

Картър усети тялото под плата.

Дюрел замръзна.

— Аз обаче няма да пощадя ничий шибан живот — каза Картър и натисна спусъка.

Куршумът се заби в гърба на Дюрел, проби си път през сърцето му, пръсна гърдите му и остави спирална диря от фин червен спрей по генерирания от QIII глобус.

Дюрел се свлече на пода.

На мостика се възцари тишина. Поне четиридесет некса впериха погледи в Картър. Той направи крачка напред, погледна надолу към кубичния процесор, насочи браунинга и се прицели, затворил едното си око.

— Беше дълга битка — изръмжа. — А сега шибаната… игра… свърши.

И изстреля десет куршума в процесора. Някъде зад него отекваше далечният вик „Не!“ на един от нексовете. Куршумите пръснаха студения черен QIII на безброй безобидни парченца.

Светлинният глобус, изобразяващ Земята, трепна и изчезна.

— Току-що те хакнаха, тъпако.

Затрещяха автомати и пистолети.

Картър побягна, свел ниско глава. Един некс преряза на две десетина от другарите си с автомата си и замръзна, удивен от собствената си глупост. Телата се засвличаха на пода. Картър вече тичаше по коридора — куршуми избиваха искри около него и отскачаха от стените — крещеше и стенеше, кръв бликаше от многобройните му рани. Но той черпеше мощ от някакъв запас енергия, за чието съществуване не бе и подозирал, и подтикван от мисълта за бомбата на Джем и от Кейд, който крещеше мръсотии в главата му, търчеше, сякаш животът му зависеше от това.

Което си бе самата истина.

Тичаше като обезумял по коридора след Фойхтер и Наташа.

„Сега си бавен и слаб, Картър — подигравателно рече Кейд. — Не можеш да се справиш с Фойхтер… но аз, аз ще му видя сметката вместо теб. Ще изтръгна сърцето му. Имам сила, за която не си и сънувал… Хайде, Картър, позабавлява се, остави сега аз да си поиграя“.

— Ще се справя и сам! — озъби му се Картър.

Запрепъва се напред, блъскаше се в стените. Гръдната му кост напукваше при всеки сблъсък и му идеше да крещи от болка. Спря, падна на колене и повърна на металния под.

„Умираш — продължи да му се присмива Кейд. — Не ми се иска да го казвам, но това е истината. А и бомбата тиктака. Джем добре си свърши работата. Разполагаш с… ооо, около една минута и двадесет секунди да се измъкнеш от шибания кораб-призрак…“

Картър изплю кисело повръщано, и слюнка.

Куршуми рикошираха сред искри от пода зад него.

Стана, олюля се и с мъка продължи напред, усещаше собствената си воня. Стъпките му отекваха глухо в металния коридор, нагоре по стълбите и до вратата, откъдето бе влязъл. Отвори я…

Още куршуми полетяха към него и избиха искри от металната рамка. Картър коленичи и браунингът зарита в ръката му. Фойхтер вече беше до очакващия го черен хеликоптер и влачеше Наташа към кабината.