Спирала

разпозна като човек на Спиралата. Висок, широкоплещест, доста възрастен. Сивата му коса бе късо подстригана, светлите му очи блестяха. Грижливо подстриганият мустак и дългото палто му придаваха донякъде вид на гангстер.

— Господин Картър.

Картър стисна облечената в кожена ръкавица ръка, кимна и дръпна от цигарата си.

— Добро утро.

— Добро да е — каза мъжът. — Да се поразходим.

Закрачиха по ръба на кея, вятърът духаше под яките им и развяваше пешовете на палтата. От време на време над главите им се разнасяше самотният крясък на търсеща храна чайка.

— Знаете ли кой съм аз?

— Не.

— Може би така е по-добре. Беше ми съобщено, че след вашите неотдавнашни… подвизи, така да се каже, сте научили доста неща за Спиралата, които може би не би трябвало да научавате. Но все пак не можем да забравим всеотдайната ви служба, благодарение на която — макар и без ваше знание — ни доведохте до противните нексове, както и факта, че премахнахте предателите, известни като Фойхтер и Дюрел.

— Оценявам това.

Мъжът спря и го погледна изпитателно. После изхъмка.

И тогава Картър го видя — 9-милиметров браунинг. В облечените в ръкавици ръце на мъжа.

Преглътна сухо.

Мъжът се усмихна.

— Стига де, това е вашият. Служителите ни го намериха, докато се гмуркаха да търсят трупа на Дюрел. Истинско чудо, не мислите ли?

Картър взе пистолета. Беше белязан. Издраскан. Стар и износен. Пистолет с характер.

— Чудо. Й още как. — Разсмя се и се загледа над водата. — Откриха ли трупа?

— Не.

— О! — Картър замислено почеса вежда. — Вижте, можете да сте сигурен в лоялността ми. В началото бях малко вбесен, понеже тези… приключения, така да се каже… мислех си, че Спиралата се опитва да ме убие. Впоследствие се оказа, че греша.

Гласът му бе станал малко студен. Очите му проблеснаха и той стисна устни.

Мъжът кимна.

— Информацията е сила, Картър. Вижте какво направи с Фойхтер и Дюрел прекалено многото информация. Не можете да разкажете всичко на всеки. Като агенти от ударните групи, вие сте само мънички колелца в машината, пионки в голямата игра. Онези двамата едва не унищожиха Спиралата — именно чрез информацията. Чрез знанията си. Чрез нещата, които не би трябвало да знаят.

Картър разтърка уморено очи.

— Дори да ни бяха победили, други щяха да заемат нашето място.

— Да, така е.

Картър кимна и метна фаса в океана. Черните студени вълни го глътнаха. Вятърът тихо зави. Картър потрепери, спомни си за потъването в далечните ледени води.

— Имам някои въпроси…

Мъжът вдигна ръка и поклати отрицателно глава. Само веднъж.

— Може би някой друг път.

Картър се усмихна сардонично.

— Под друг път имате предвид никога, нали?

— Това е за собствената ви безопасност.

И се усмихна, но усмивката му бе несигурна, усмивка без следа от радост. Усмивка върху лице, което не е свикнало с подобно изражение.

— Картър, искам да не забравяте, че нашите войници никога не са заменими.

Запали цигара и я задържа деликатно в шепи.

Картър го погледна в очите — сиви, студени, криещи хиляди емоции очи. Дълго не откъснаха погледи един от друг. Картър издържа студения поглед. Без да каже нито дума повече, мъжът се обърна и небрежно закрачи по кея. Качи се в рейнджроувъра и си замина.

Картър се загледа в далечните черни вълни. Потрепери и се загърна в палтото си.

„Гъзолизец“ — обади се Кейд.

— Ти пък защо си се върнал?

„Бях самотен. Липсваше ми компанията ти“.

— Ти си шибан червей, Кейд. Твоето съществуване е моето проклятие.

„Ще си изгубен без мен“ — меко рече Кейд.

— Защо? Каква шибана помощ можеш да ми окажеш?

„Доста си докачлив днес. Може би ще ми трябва малко повече време да помисля върху нашата връзка“.

— Що за връзка е това? Да ме подлудиш ли искаш?

„Горе главата, Картър. Знаеш каква е връзката ни — аз убивам хора от твое име, когато имаш нужда от малко окуражаване. Честна сделка, нали? А ти ме чешеш по гърба…“

— А ти забиваш нож в моя?

Кейд тихо се засмя.

„Ето, чуй… аз… аз ти се извинявам. Заради това, че ти се цупя. Ето. Казах го“.

— Голямо постижение от твоя страна.

„Ах ти, шибан… Не, не, прав си. Тръгвам си. Ще те оставя да възстановиш умственото си равновесие“.

— Какво ще кажеш да ме оставиш поне за малко? Да речем, за хиляда години?

Запали още една цигара. Чу приближаващите стъпки, но не се обърна. Наташа застана до него и се загледа към морето и шамандурите в далечината. После попита:

— Как си?

Той не отговори.

Уволняват ли те?

— Не. Още не. Май ще им трябват още психотестове и медицински прегледи. А после, ако наистина изкарам късмет, ме чака работа на бюро.

Наташа го хвана за ръката. Пръстите им се сплетоха.

— Късметлия си — каза тя. — Имаш късмет, че си жив.

— Да бе — ухили се Картър. — Най-големият късметлия на света.

— Хайде да тръгваме. Чакат ни на парти.

— Онези смърдящи мръсници? В пет сутринта?

— Е, ще хванем края на купона. Знаеш, че ако не идем, Слейтър и Джем ще се вбесят…

Картър кимна и се прозя.

— Навит съм. Освен ако…

— Да?

Погледите им се срещнаха.

— Ти не беше ли ранен? — усмихна се Наташа.

— Не чак толкова ранен. Да кажем, че вее още имам някои работещи части.

— Не се и съмнявам. У вас или у нас?

— У нас — каза Картър. — Трябва да прибера Сам.

— Той добре ли е?

— Идеално — отвърна Картър. — Добре се е охранил с труповете в гората. Върнал се на среднощен пир, след като го пуснах. Мръсен тъп тлъст помияр.

— Това куче не е нормално.

— Хм… Мисля, че от негова гледна точка е било просто месо. Нали така. Мислел е единствено за корема