Спирала

— Да, да. Разбирам, мамка му. Ей сега слизам.

Прекъсна връзката.

— Пак трябва да навличам шибаните дрехи… — измърмори тя и метна празната бутилка в кошчето, където тя е дрънчене се присъедини към другарките си. Изчезна в спалнята. Мислите й се въртяха около възможните грешки, които биха могли да причинят подобно компютърно бедствие… и през цялото това време някъде дълбоко в нея се спотайваха съмнения относно Спиралата и въпроси какво става с организацията…

Не забеляза примигващия бял курсор на екрана.

Джесика Рейд обичаше малките часове.

Ранните часове на утрото, когато всичко бе тихо и неподвижно. Когато всички спяха. Когато светът замираше.

Често фантазираше като малка — и всъщност бе запазила фантазиите си и като възрастна. Умът й вечно замисляше сложни сценарии и тя си представяше какво би било да е единствената останала жива жена на планетата — единственият човек, оцелял след някакъв ужасен химически инцидент, след невероятно смъртоносен вирус, засегнал всички освен нея.

А сега бе точно 4:00 сутринта.

Тя лежеше върху завивките будна, облечена в памучна пижама, и се взираше в тавана. Превъртя се в леглото и стана. Климатикът тихичко съскаше зад нея. Въздъхна. Мозъкът й кипеше от цифри, изчисления и проекции за Световния код. Поклати глава, усмихна се, излезе от апартамента и тръгна към асансьора.

Кабината се изкачи с тиха хидравлична въздишка. Вратата се отвори.

Тя се заслуша и стъпи върху килимчето, обхваната от чувство за опасност. Стъпалата й докосваха меката тъкан, цялото й същество бе изтръпнало от дързостта, от авантюрата, от безразсъдството на действията й… да се прокрадва посред нощ из собствената й Спирала_Q… ама че нахалство…

Вървеше по коридорите на спящия комплекс и след като мина покрай неколцина пазачи, които само спокойно й кимнаха, се промъкна незабелязано до неохраняваното перално помещение, водещо към намиращите се наистина на повърхността кухни и сервизни помещения. Тук се чуваха шумове и трябваше да е нащрек. Прокара ръка през къдриците си и леко стъпи върху чувалите с оставени за пране дрехи. Както обикновено, беше сама в помещението, сама в този избран от самия нея свят…

Стигна до задния изход на приземния етаж. Извади ключ и с лекота преодоля електронната защита — в края на краищата, щом си компютърен експерт, би трябвало да използваш уменията си и за собствена полза.

Излезе навън…

Студът на пустинната нощ премина през нея. Направи няколко крачки, наслаждаваше се на свежия въздух, на реалния свят, на опасността да ходиш само по пижама из пустинята Руб ал’Хали, заобиколена отвсякъде от тежковъоръжени стражи… стражи, които стояха на постовете си с картечници и други железарии, способни да унищожат самолети и танкове. Част от нея се запита дали пък не я виждат и просто приемат чудачествата и ексцентричността й, Друга част пък ликуваше от чувството за бунт.

Разбира се, не можеше да се отдалечи много, тъй като охраната неминуемо щеше да я открие, което означаваше конско от Фойхтер, Йохансен или Скелтър — те бяха единствените, които имаха право да излизат от комплекса, без да бъдат следени най-зорко. Но все пак се нуждаеше поне от образец, поне от привкуса на свободата да живее напълно сама на света…

Дълго гледа звездите. Бледата им светлина озаряваше слабото й тяло. Ръката й докосна плоския й корем. Джесика не тренираше често, но когато го правеше, даваше 200% от себе си. И това я даряваше с добре сложена атлетична фигура, която бе сред основните теми на разговор в отдела за програмиране.

Отново се потупа по корема и въздъхна доволно:

— Все така твърд и стегнат.

Влезе вътре, затвори масивната метална врата и пусна охранителната система. Цифрите замигаха на миниатюрния монитор и Джесика спря, намери малката скрита четчица и внимателно измете песъчинките в ъгъла, където нямаше да ги забележи никой.

Ами ако разберат, помисли си.

Ами ако я пипнат!

Потръпна. Наполовина от удоволствие, наполовина от страх.

Да. Тя бе най-добрият програмист и системен аналитик. Може би най-добрият в Обединеното кралство. Но имаше и нещо друго; едно шило дълбоко в душата й, което я караше да хаква…

Уменията й бяха развити, изострени и усъвършенствани от проникването в най-големите компютърни конгломерати и компании. Разбиваше базите им данни със смях. Възбуждаше се от съсипването на персоналните им файлове. Получаваше наркотичната си доза от преебаването на финансите им.

Не знаеше какво я подтиква към това. Нещо в душата й не беше наред, но тя мразеше — ненавиждаше — онази част от света, която й казваше: „Ти ще знаеш това, ще имаш достъп до онова, а останалите… какво пък, можете просто да си го начукате“.

Защита на данни? Ха!

Джесика искаше да даде всичко на света.

Свобода на информацията.

Свобода на избор като противовес на електронните затвори, математическите килии, дигиталните ключалки и ключове.

А QIII Proto?

Усмихна се дяволито.

Е, QIII Proto щеше да стане най-голямото й постижение. Спиралата можеше да го използва, за да преодолява военните системи; да прониква във всяка база данни в света; да идентифицира терористите чрез сателити; да предислоцира войски на бойното поле благодарение на изчисленията на РИ, базирани на вероятностите на Световния код…

Пак Световният код, един от любимите й моменти.

Свършеният изкуствен интелект.

Реален интелект, способността на компютъра до миели, да притежава емоции и да води борбата за цивилизованост. Той щеше да е върховното оръжие срещу злото и Спиралата щеше да застане начело на тази могъща нова технология, да овладее растящия ужас от търговци на оръжие и производители на бомби, убийци, похитители, контрабандисти на наркотици…

Потрепери. Разбираше, че залозите са високи; не го бе осъзнавала, всъщност никога не се бе замисляла за това преди унищожаването на лондонската щабквартира. Но смъртта на толкова много колеги бе смразила душата й до най-тъмните й ъгълчета.

Сега разбираше. Това вече не беше игра.

И може би никога не е било.

Върна се до асансьора и изведнъж й хрумна да отскочи до централната лаборатория и да види какво правят призрачните машини в този среднощен час. Обикновено всички операции през нощта бяха автоматизирани и затова не се боеше, че ще се натъкне на някого по това никое време.

Спусна се в недрата на лабораторията и закрачи по коридора към собствения си специализиран отдел. Спря. Отвори първата от трите бронирани стъклени врати. И когато тя се затвори зад гърба й и Джесика остана в тясната стъклена кабина между двете врати… я видя.

Някаква фигура…

Джесика Рейд замръзна.

Фигурата стоеше неподвижно до платформата на QIII.

Взира се в нея няколко дълги, дълги мига. Фигурата не помръдваше. Джесика хем бе почти сигурна, че са я видели, хем осъзнаваше, че фигурата не показва никакви признаци, че я е забелязала.