Нексът забави бяг, после спря и застана с отпуснати ръце гледаше с бакърените си очи как се отдалечават. Не се бе задъхал, не проявяваше и никакви признаци на умора.
— Не мога да повярвам, мамка му — каза Картър.
— Ранен ли си?
— И още как — отвърна той. — Ти как си?
— Тече ми кръв. Мисля, че…
Колата поднесе. Картър се прехвърли на предната седалка и помогна на Наташа да отбие. Смениха си местата и тя притисна стерилна марля към отворилата се рана на рамото й. Картър, ръцете му бяха станали хлъзгави от собствената му кръв, форсира двигателя и колата се понесе в мрака.
Караше с пълна скорост и след половин час заснежените възвишения останаха далеч назад. Гумите отново докоснаха асфалта и БМВ-то се озова в естествената си среда. Картър отби по един тесен страничен път и продължи в тъмното. Откри една закътана горичка зад някаква ограда и тежка поцинкована порта и скочи навън, като остави двигателя включен. Отключи металната врата и огледа притихналите тъмни дървета, които сякаш го наблюдаваха зловещо. Тишината го накара да потрепери, а мракът бе толкова гъст, че издаваше илюзията за безкрайна хоризонтална пустош. Забърза обратно към светлината и топлината на подвижното си убежище. Откара колата до дърветата и изключи двигателя, после и фаровете.
— Дай да те видя.
Помогна й да се премести на задната седалка и прегледа отново отворилата се рана от куршума. Беше хванала коричка и кървенето почти бе престанало. Лицето на Наташа бе сиво от болка.
— Съжалявам, нямам никакви болкоуспокоителни — каза Картър и отметна кичур коса от веждите й.
— Няма нищо — отвърна тя и се усмихна, закашля се и трепна.
Картър прокара пръсти през косата й и свали с мъка якето си. Счупеният пръст непрекъснато и яростно напомняше за себе си, ребрата стържеха и го хапеха отвътре, прещракваха при всяко повдигане на гръдния кош. Прегледа порязания си бицепс — той също бе хванал коричка. Разтвори разреза и видя мускула си под него. Кръвта отново потече. Той откъсна ивица от вълнената си риза и направи импровизирана превръзка. Кръвта моментално пропи плата.
— Трябва ти лекар — каза Наташа.
— Няма да рискувам да вляза в болница. Може да ги наблюдават.
— Мислиш ли?
— Сигурен съм. Ще спрем на някоя бензиностанция и ще купим това-онова. Колко пари в брой имаш?
— Николко. Какво ще кажеш за картите?
— Не става. Оставят следа. Аз имам само двеста. Би трябвало да ни стигнат.
— Защо не им оставим фалшива следа? — предложи Наташа. — Ще изтеглим куп пари, те ще разберат в каква посока се движим, а ние ще тръгнем в друга?
Картър обмисли думите й. Където и да отидеха, щяха да имат нужда от пари. Кимна, усмихна се, целуна Наташа по бузата и каза:
— Благодаря, че ми спаси живота. Сега сме квит. Ръката й придърпа главата му. Целунаха се отново, езиците им затанцуваха и за няколко секунди светът около тях се сви и сякаш изчезна.
Картър се отдръпна, без да откъсва очи от нейните.
— Хайде. Трябва да потегляме.
— Не можем ли да починем тук. До сутринта?
— Не. Трябва да се отдалечим на достатъчно разстояние от онзи главорез.
— Прав си. Мога ли да поспя?
— Е, лека нощ. — Картър се ухили, целуна я отново, зави я с якето си, премести се на предната седалка и пусна парното. Провери бензина и бавно потегли на задна към пътя.
— Къде отиваме? — сънено попита Наташа, сгушена под якето, за да се скрие от яростния вятър, нахлуващ през разбитите прозорци.
— Ще ти кажа, като стигнем.
— Ще се наложи ли да летим?
— Да.
— Нали уж мразеше да летиш?
— Така си е.
— О! — Наташа придърпа якето и затвори очи. Картър нагласи огледалото и я поглеждаше как спи, докато караше в тъмното. От студения вятър току потреперваше. Километрите летяха, колата фучеше покрай котешки очи и някой случаен автомобил.
Изсвири клаксон.
Картър примигна. Силен дъжд трополеше по капака и по покрива, пръскаше през счупените прозорци. По предното стъкло течеше вода. В тъмното нощно небе прогърмя гръмотевица. Видя в огледалото фаровете отзад, блеснали като Жълти очи. Клаксонът изсвири отново.
— Добре де, добре — изсъска Картър, включи на първа и изкара БМВ-то на пътя на юг, към Езерната област и Ланкастър след нея. Светлините на Глазгоу призрачно светеха отзад…
Продължи да кара през дъжда.
Час след зазоряване спря на една отбивка. Час преди това бе напазарувал от една крайпътна бензиностанция — всичко, от пържени картофи и кока-кола до медицински пакети с игли, стерилни марли и инструменти за оказване на първа помощ, фланелки, които не бяха пропити с кръв, както и някои загадъчни неща, които остави скрити в найлоновите им торби. Превързани, умити в тоалетната на бензиностанцията и облечени в крещящи дрехи, двамата се спогледаха и Наташа прокара ръка през косата си. Току-що бе взела ибупрофен — максимално допустимата доза, — но ясно личеше, че болката продължава да я мъчи…
— И сега какво?
— Крадем самолет.
— Крадем…
— Адски съм сериозен — каза Картър навъсено. — Не можем да рискуваме да поискаме въздушен транспорт от Спиралата, а зад оградата при ей онези дървета има военновъздушна база на Министерството на отбраната.
— Картър, сто на сто има въоръжена охрана — възрази Наташа. — С кучета. А ние сме само с един пистолет.
— Достатъчен е. В подобни ситуации едно оръжие може да роди още.
— И мислиш, че ще можеш да пилотираш… хм, каквото там си намислил да отвлечеш?
— Естествено. Вярно, минаха няколко годинки. Не съм летял от мисията в Египет. Но всичко си е същото, мамка му. Джойстик. Рул. Задкрилки. Колесник. Стига де, горе главата. Не е като да сме предадени от всичко, в което сме вярвали и познавали. Защо е тази крива усмивка?
— Ти си луд — бавно каза Наташа. — И само не ми казвай, че още смяташ да идеш при Гол.
— Съжалявам, Натс, но е така. Гол може да ни помогне.
— Ще ни застреля. Е, поне теб…
— Не го надценявай. Той има златно сърце…
— Да — все така бавно каза Наташа. — Но не помниш ли? Не помниш ли, когато го
Картър сви рамене.
— Беше за добро, ще го разбере. Още е жив обаче, нали?
— Намислил ли си си последното си желание? — Наташа изруга, въздъхна и разтърка уморените си, изпълнени с болка очи. — И къде ще намерим Голямата клечка? Знаеш ли дали още не си играе игричките из Африка?
— Не мога да разгласявам подобна информация — с крива усмивка отвърна Картър.
