— Ти наистина си
— Разбира се. Нали точно затова работя за Спиралата. — Той се закашля. — Имам предвид, работех. Мислиш ли, че ще приемат официалната ми оставка?
— Но ти не знаеш, Картър. Не знаеш кой е изпратил некса.
— Нали каза, че били най-дълбоко пазената тайна на Спиралата? Е, остава да събереш две и две.
— Да, понякога резултатът е седем. Ако ЕКубът е още в теб можем да се опитаме да се свържем…
— О, не. Никакви обаждания. Правим го по моя начин. Ако
— Да, но ако не са, може да ни помогнат.
— Нямам нужда от ничия помощ — отсече Картър. — Ще го направя по моя си начин. Винаги действам така.
Наташа бавно поклати глава и отново прокара пръсти през късата си черна коса.
— И кога ще започнем… искам да кажа,
— Кражба. Ха! Добре ли чух, Натс? Аз не съм крадец… А съм част от огромната машина на Спиралата, а тя не само, че има дял в Министерството на отбраната, но е и собственик на това летище и оборудването. Тъй като съм част от Спиралата и Спиралата е част от мен, аз просто
— Не вярвам охраната да погледне на нещата по този начин.
— Е, нямам време да подписвам тъпите им документи. — Картър извади очукания браунинг от джоба си и се загледа с любов в матовата черна повърхност. — Сигурен съм, че ще успея да ги убедя с този 9- милиметров сержант.
И се усмихна без капка хумор.
Падна мрак. С него се изсипа още дъжд.
Картър затръшна вратата на БМВ-то. Беше сигурен, че ловците съвсем скоро ще открият колата, но се надяваше, че дотогава двамата с Наташа ще са много далеч оттук. Далеч от очакващите ги куршуми и болка.
Поддържаше Наташа, докато се промъкваха през влажната гора и после покрай високата ограда с бодлива тел отгоре.
— Тук ще се покатерим — тихо каза Картър. — Не се безпокой — базата е съвсем маловажна и съответно „добрата“ охрана е абсолютен боклук. Освен ако шибанякът не е бил разкрит.
— Разкрит? — Наташа го зяпна.
Картър кимна.
— Някой здравата се мъчи да събори Спиралата. Има връзки. Спиралата държи летателни машини в тази база. Това е само предположение, но пък… но пък онзи некс едва не ме уби в собствения ми дом…
Сви рамене, пристъпи напред, покатери се по оградата и преряза бодливата тел с клещи. Протегна се надолу и изтегли мръщещата се и стенеща от болка Наташа. Предпазливо се прехвърлиха през оградата и се смъкнаха на тревата, задъхани и изпотени.
По-голямата част от базата бе потънала в мрак. Три-четири тъмни сгради със самотни жълти светлини бяха накацали в едната й част. Няколко писти се пресичаха в сумрака, а до още няколко постройки се виждаха разнообразни мокри самолети и хеликоптери — проблясваха в мрака.
— Можеш ли да различиш знаците? — попита Картър.
Наташа поклати глава.
— Ох, с възрастта зрението ми отслабва — въздъхна той. Хайде.
Бавно тръгнаха през тревата. В един момент Картър спря и посочи към мястото, където явно имаше вързани на вериги кучета. Направиха огромен полукръг, заобиколиха базата и най-сетне притичаха през дъжда и клекнаха под символичното прикритие на един ламаринен покрив. Дъждът се лееше точно пред тях.
— Виждаш ли я? — Картър посочи в мрака.
— Какво е това?
— Чесна Т206Н Турбо 5. Заредена с гориво и с добър обхват. Бърза. Можем да се спуснем под обхватите на радара и да летим ниско над хълмовете. Има прекрасни навигационни уреди, но не е военен самолет, така че няма да привлече много внимание.
— Далеч ли отиваме?
— Доста — отвърна Картър. — Чакай тук, ще погледна.
След миг се превърна в призрак в дъжда. Сетивата му бяха изострени и се чувстваше невероятно бодър и изпълнен с енергия. Вече не изпитваше болка от счупения пръст и ребрата, от разбития нос, от срязаната ръка… вече не му се налагаше да стиска гневно окървавени зъби и да понася болка. Тя бе изчезнала някъде и той се чувстваше… жив.
Спря до чесната, застанал нащрек, съсредоточен, стиснал браунинга. Мина зад крилото, намери дръжката и я завъртя. Вратата със съскане се отвори.
Той се протегна и свали стълбата — тя опря пистата с леко дрънчене. Затича се колкото можеше по- бързо към Наташа и й направи знак да го последва; даваше си ясно сметка, че гърбът му е идеална мишена в тъмното… за всеки дебнещ снайперист…
След секунди двамата се вмъкнаха в тъмния — и сух самолет.
— Къде отиваме, Картър?
— В Африка.
— В Африка!? Шегуваш се… Значи бях права…
Картър я погледна в очите.
— Шегувам се значи? Е, да не искаш да поостанеш? Да се опиташ да излезеш на глава с шибания некс?
Наташа поклати глава, избърса водата от лицето си и последва Картър в пилотската кабина.
— Значи ще го направим по моя начин. Закопчай си колана.
— Сигурен ли си, че знаеш как да управляваш това нещо?
— Лесна работа — като да видиш сметката на некс. — Той се усмихна горчиво.
Сребърният мерцедес проблесна в нощта. Гумите съскаха по мокрия асфалт и изстенаха от натиска, когато автомобилът вдигна 240 км/ч. Дъждът се лееше яростно от бурното небе. Мерцедесът най-сетне спря до изоставеното БМВ — очукано и изподрано, жертва на скорошна автомобилна оргия.
Кубинки разплискаха водата в локвата. Вратата се затръшна.
Тясното сиво облекло бързо стана черно в дъжда. Бакърени очи се взираха през пороя и оградата към на пръв поглед опустялото летище. Една чесна излезе на пистата и с ревящ мотор се вдигна във въздуха и изчезна, светлината на опашката примигна като окото на някакво отдалечаващо се чудовище. Почти веднага през дъжда се разнесе измъченият вой на сирените, подобен на писъка на измъчвано животно. Червени светлини запримигваха и затанцуваха по черната настилка.
Блеснали от отразените светлини, неподвижните бакърени очи се взираха, без да мигнат, в мрака още дълго след като чесната бе изчезнала. Когато лаят на кучетата и резките викове на военните се стопиха в дъжда, фигурата плавно и пъргаво се качи в мерцедеса и взе радиостанцията.
— Излетяха — каза мекият безполов глас.
— Знаем ли накъде?
— Разбира се. Ние знаем всичко.
— Продължавай към 180.770.775.
— 180.770.775. Под радара ли лети?
— Потвърдено. Край.
Гумите изсъскаха, сребърният мерцедес изчезна в мрака и само лаят на кучетата следваше облачетата дим от ауспуха, които се разтвориха и изчезнаха в тъмнината и дъжда, Не остана нищо, което да показва, че току-що оттук е минала кола.
