Спирала

колата бавно продължи.

От двете им страни се издигаха високи насипи и храсталаци; това караше членовете на триото — или поне двете части от него, които бяха будни — да се чувстват като затворници.

— Не разбирам как може да спи, мамка му — кисело каза Джем.

— Сигурно е дарба — съгласи се Ники.

— Имам предвид, размахай патлак пред носа му и ще се пробуди по-бързо от първото изпразване на девственик. Окаже ли се обаче в безопасна обстановка, и планина да се срути, ще продължи да си хърка най-блажено това тлъсто Копеле.

— Е, все пак трябва да си признаеш, че си му фен — ухили се Ники и погали спящия мъж по бузата. — Може да е голям и тъп, но пък има златно сърце и е готов да умре за теб.

— Толкова съм му фен, колкото бях на оная гадна венерическа болест. Сърбеше ужасно, също като Слейтър — постоянна досада, която непрекъснато ми напомняше, че я има. Също като Слейтър, навяваше сладки спомени от миналото, но в суровата действителност на сивото ежедневие откривах, че реалният свят е много по-гадно и скапано място. И последно, също като Слейтър, болестта си беше постоянна болка в кура ми.

— Ама как само подбираш думите, Джем. Достатъчно е да те слушам, за да се подмокря.

Джем се ухили.

— Зная, любов моя, зная. Успокой се.

Стръмното изкачване свърши и заподскачаха по относително равен път. Пред тях се разкри огромна кариера — блестеше призрачно на процеждащата се през облаците лунна светлина. Фаровете осветяваха части от изоставената открита мина; навсякъде около тях се издигаха назъбени скали и пирамиди от отпадъци. Джем спря за момент, колкото да се ориентира, после продължи надолу по широк каменен коридор между две взривени с динамит стени. Минаха покрай огромни купчини камъни — някои правилни правоъгълни блокове, други — безформени, както бяха откъснати от земните недра. Пресякоха пътеки, пригодени за любители на кросови мотори и силни усещания, и накрая се озоваха пред огромно застояло черно езеро, изпълващо дъното на скалния басейн — лагуна от древен петрол и кал, място за отпадъци по времето, когато кариерата е работила.

— Стигнахме.

Джем спря буса на брега на мрачното черно езеро. От него се разнасяше воня на мърша. Ники се огледа и видя два овчи трупа, разлагаха се в тинята. Потрепери. Ама че шибан начин да умреш, помисли си.

Дъждът бе намалял. Джем слезе от буса с готов за стрелба пистолет. Огледа се и видя светлините на пълзяща към тях кола. В буса Слейтър се размърда, сложи пълнител в автомата си и сведе дулото надолу, за да не се вижда — тежко артилерийско подкрепление.

Колата спря със скърцане на спирачките. Беше огромно очукано волво.

— Приети ли сме в лоното? — извика Джем.

Свещеника тромаво слезе от автомобила и каза:

— О, да, чедо. — Огледа се и бавно тръгна към Джем, държеше Библията в лявата си ръка.

— Мразя това място — нещастно рече Джем. Дъждът го бе направил вир-вода; косата му бе провиснала на кичури, приличаха на опашки на плъхове; лицето му блестеше от водата.

— Пратеното от Бог време трябва да се почита, тъй като Той решава какво трябва да расте, какво да се сее и какво да се жъне. Той е Градинарят, Джем. Той е Градинарят. „Ще ви поръся с чиста вода, — и вие ще се очистите от всички ваши скверноти, и от всички ваши идоли ще ви очистя. Ще ви дам ново сърце и нов дух ще ви дам“2 — Лицето на Свещеника грейна, кафявите му очи заблестяха.

Джем се намръщи.

— Да. Така е, приятел. Виж, предполагам, че си получил преписа от ЕКуба?

— Да. Неверниците не са стояли със скръстени ръце. Опитват се да ни свалят.

— Помислих… мисля… че мога да ти се доверя, защото зная, че си един от главните тактически офицери — един от главните хора, от тайната полиция на Спиралата. Нещо като Министерство на вътрешните работи, а?

— Предполагам, че под доверие имаш предвид онова пукало, дето го е насочил към мен безмозъчният великан Слейтър?

Джем сви рамене и се ухили.

— Е, знаеш как е.

— Наистина зная — спокойно отвърна Свещеника. — Какво си намислил?

— Нещата започнаха да вървят от лошо към по-лошо, Идваме направо от Лондон.

— Щабквартирата?

— Да — намусено каза Джем.

— Трябва да се молим за душите им — рече Свещеника. Огромна мъка се изписа на меланхоличното му лице и очите му се напълниха със сълзи. — И все пак все си мисля, че това престъпление не бива да остане ненаказано.

— Трябва ни помощта ти — тихо каза Джем. — Ти имаш по-високо ниво на достъп от нас. И, честно казано, вероятно знаеш по-добре от нас какво става…

Очите на Свещеника проблеснаха.

— Имаше, да го наречем… усложнения. Какво си намислил?

— Да открия кои са виновниците, мамичката им. Да събера останалите ударни групи и да им го наврем на ония тъпани отзад. Да им се изсерем в устата.

— Първо ти трябва Източникът. После ще ти е нужна Целта.

— Точно затова съм тук — каза Джем. — Не можем да се доверим на никой друг. И, вярвай ми, здравата се колебаех дали да се свържа дори с теб.

Свещеника стоеше дълбоко замислен, дъждът се стичаше по огромното му тъмно туловище. Най-сетне се сепна, сякаш излезе от транс, лицето му се проясни и той се усмихна на Джем, протегна ръка и го потупа приятелски порилото.

— Имах напътствие.

— Сериозно? — Джем погледна нервно към небето.

Свещеника кимна. Събра грамадните си длани, сякаш се молеше. Рунтавите му вежди се събраха, челото му се смръщи от напрежение.

— Бог ще ни поведе, Джем. Бог ще ни закриля. Бог ще ни сочи пътя.

— Сигурен ли си?

— Да. Бог винаги ми е предавал важна информация от най-различни източници. Вече действам според нея. Но трябва да предприема пътуване и ще се нуждая от помощ. Смятах да поискам малко подкрепление, но… вие сте тук, приятелю. Пратени, както си мисля, от Всемогъщия.

— За какво пътуване става въпрос? — подозрително попита Джем.

— Като тактически офицери, ние водим на отчет най-различни хора и места по света. Наблюдаваме ги, така да се каже. Неотдавна имаше засилена активност на много места и пратих тактически групи да разузнаят — точно преди експлозията в лондонската щабквартира. Бях тръгнал на едно такова разузнаване, когато получих изопаченото ви послание.

— Значи можем да дойдем с теб?

— Помощта ви ще е добре дошла, братко. Тази засилена активност е свързана убедително с бедствието в Лондон и със Спиралата като цяло. Имам сериозни подозрения, че връзката е наистина много тясна.

Джем кимна.

Свещеника се засмя.

— Ще се срещнем на летище Самбрей. Първо трябва да се погрижа за някои неща.

— Добре. Само кажи кога.

— След дванадесет часа.

— Ще сме там — тихо каза Джем.

Двигателят бръмчеше като излязла за мед пчела. Наташа се събуди, прозя се и се загледа в танцуващото през върховете на памучните облаци слънце. Разтърка очи и известно време се наслаждаваше