на гледката. Далеч под тях се разгръщаше пясъчен пейзаж, разнообразяван тук-там от някое странно дере или редица хълмове и осеян с разпръснати храсти дървета. Напомняше й по-добрите времена — по- щастливите времена, преди светът да се превърне в такова разкъсвано от войни шибано място…
Размърда се и трепна, когато конците й се опънаха. Хвърли поглед към Картър.
— Как си?
— Чудесно, пиленце.
— Къде сме?
— Над Гърция. Виждаш ли онзи остров там долу?
— Е?
— Това е Закинтос. Навремето изкарах чудесна отпуска на него. Апартаментът ни беше нападнат от мравки и се наложи да поръсим със захар до шумните ни съседи от Глазгоу. Хехе, бързо млъкнаха. Но като цяло беше хубаво. Ти как си?
— Кофти.
— Гладна ли си?
— Да. Вече мога ли да отворя торбите?
— Разбира се. Зелената е пълна е храна. Извинявам се предварително за лошото калорийно съдържание. Кълна се, някой трябва да осъди тия шибани бензиностанции.
Наташа затършува из покупките и намери храна — или поне някакво подобие на храна. Наяде се и започна да дава малки хапки на Картър, който задъвка лакомо, без да сваля ръце от щурвала.
— Защо не си дадеш малко почивка? Колкото да хапнеш и пийнеш?
— Ще пилотираш ли?
— Хмммм…
— Е, в такъв случай ще се въздържа. Ще кацнем в Кайро да заредим…
— Не беше ли обявен за издирване в Египет? От хора с автомати, които те искат много, ама много мъртъв?
— Така е. Когато казвам Кайро, нямам предвид точно Кайро. А едно тайно местенце на стотина километра от града.
— Значи няма да имаме време да се попечем или да видим пирамидите?
— Не точно сега, любов моя. Съжалявам. А пък и бомбардировките по време на битката при Кайро 7 сложиха край на
— Все пак би ми се искало да видя каквото е останало, в края на краищата това са
Вече летяха над морето и слънцето блестеше по вълните. Наташа съсредоточено наблюдаваше Картър; ясно усещаше страха му, колкото и добре да го криеше. Мразеше да лети, Беше го прочела в досието му и виждаше с очите си колко е нервен. Както бе казвал винаги, не го притесняваше височината, а ужасният удар с безжалостната земя…
Изминаха часове.
За неин ужас въпросното „местенце“ се оказа тясна пустинна писта, маркирана в пясъка между две огромни скали, Картър приземи чесната и се впусна в разгорещен разговор с четирима мъже с арабски дрехи и ревящи камили с намордници и пискюли, завързани за една крива палма наблизо, Наташа наблюдаваше напрегнатата дискусия от кабината на самолета нащрек, очакваше всеки момент да започнат неприятности…
Безпокойството й се оказа ненужно. Ухилен до уши, Картър й намигна, мъжете го отведоха настрани, вдигнаха някакви брезенти и се видяха варели, които според Наташа бяха самолетно гориво. Не разбираше как Картър успява да сключи сделките си, нито пък как беше уредил тази среща. Реши, че май ще е най- добре да не пита.
След два часа, когато Картър се качи в самолета, плувнал в пот и целият в пясък, Наташа спеше. Отвори очи и му се усмихна уморено.
— Заредихме ли?
— Ще ни стигне най-малко до Момбаса. Мразя да имам вземане-даване с коварни египтяни. А още повече ме е яд, че чесната не може да прелети някакви си мижави две хиляди километра, без да си изпразни мехура… евтина курва…
Полетяха отново срещу слънцето.
Наташа реши, че всичко това е доста романтично…
Или щеше да е, ако не я бяха простреляли и в момента не трябваше да си спасява живота. Какво стана? — помисли си тя. Какво се случи с моя свят? Всичко вървеше така гладко…
Така гладко…
Гол седеше и гледаше песъчинките, които се премятаха една през друга, бореха се за първенство, бореха се за височина, бореха се коя да стане кралицата. Вдигна бавно глава и се загледа в огромната пустош пред себе си — пъстър мишмаш от кафяви и оранжеви оттенъци. Кехлибарената светлина се лееше величествено като течен мед, пробиваше си път през скалите и се разтичаше около дърветата. Огромни скални пръсти се издигаха от равнината и Гол усети жестокостта на земята с душата си.
Неравната скала под него бе твърда, успокояваща, солидна, истинска, без никаква еластичност. Гол седеше на планината и тя бе негова, бе част от него, принадлежеше му — също както той на нея. Символична връзка, която го накара да се усмихне под развяващата се от вятъра брада. Ръката му се спусна надолу и докосна скалата, пясъка, пръстта. Гол въздъхна.
Слънцето залязваше и хвърляше дълбоки червени отблясъци в тъмните му очи.
Той бавно се изправи и опъна мощните мускули на гърба и раменете си. Напусна прекрасното си място за наблюдение, своя Вълшебен прозорец, и закрачи в прахта, като оставяше следи между изсъхналите храсти. Пътеката бе тясна и се виеше между големи канари нагоре към билото на ниската планина, която закриваше блестящия танц на лъчите на залязващото слънце. Продължи напред, метнал тежката карабина на гръб, потеше се обилно. Сивата му коса залепна за масивния му череп.
ЕКубът в джоба на бежовия му боен панталон притискаше бедрото му. Мразеше да усеща проклетото устройство. Естествено програмистите му го бяха хакнали — не за друго, а просто защото
ЕКубът се заби в крака му и той спря за миг и се обърна, опрял ръце на кръста си, докато си нормализира дишането.
Пред него се простираше африканската савана, най-величествената гледка, която бе виждал през всичките си години на странствания из мизерната топка камъни, наречена Земя.
Обичаше Африка. Затова я бе избрал за мястото, където да основе и управлява Спирала_F.
Продължи напред, стигна върха и за момент остана замаян от слънцето. Бе заобиколен от подкова ниски скалисти възвишения, по които се виеха пътеки към равнината и портокаловите градини в долината отвъд нея. Тази гледка на контрастиращи ярки цветове изпълни своенравния му ум със спокойствие, укроти звяра, изгарящ душата му, изключи го и му позволи да се спусне спокойно надолу.
Сигурно греши, осъзна той.
Хакнатият ЕКуб просто трябваше да греши…
Ледена висулка се заби в сърцето му.
Картър никога не би посмял да дойде в Африка… Гол се бе изсмял високо, когато научи, и смехът му бе отекнал над долината. А ако този шибаняк
— Заклех се, че ще те убия.
Гласът му бе дълбок, невероятно дълбок и мелодичен — почти Шекспиров, богат глас, глас на актьор, а не на…
Какво си ти? — помисли си той.
