Но пък през всичките години, откакто се познаваха, Картър не се бе доверявал на никого. Щеше да се изненада, ако нещата се бяха променили тъкмо сега.
След минута пристигна стар американски военен джип с петима чернокожи, облечени само в срязани войнишки панталони. Всички бяха въоръжени. Картър ги наблюдаваше предпазливо, скрил браунинга между краката си.
Усмихна се широко.
— Здрасти, пичове. Двойка туристи, излезли да поразгледат. Знаете как е.
— Вие маха оттук — с груб глас отсече един здравеняк и скочи от джипа. Босите му крака оставиха следи в червения пясък. — Това не добро място за разходки.
— Реших, че мога да се видя с един стар приятел, докато си играя със слоновете. Един възрастен господин, казва се Гол. Нещо да ви говори това име?
— Няма такова човек — каза здравенякът.
Наташа се наведе през Картър и видя усмивката и блестящите бели зъби на мъжа — превръщаха лицето му от маска на овладяна омраза в нещо красиво, в образ от меки линии и великодушие.
— Кажете му, че е дошла дъщеря му, Наташа.
Мъжът ги изгледа, без да мигне. После кимна на един от хората си и той слезе от джипа и се качи отзад на тойотата и нареди:
— Карайте направо през дърветата. Към къщата с белите стени. И без да правите номера на Бенджамин — много точен стрелец е.
Здравенякът скочи в джипа. Картър запали двигателя на тойотата и бавно прехвърли хребета. Колелата докоснаха неравните скали от другата страна и те се озоваха…
В каньона.
В леговището на Гол.
Джипът ги следваше, автоматите проблясваха на слънцето. Картър насочи тойотата към злачната долина. Пътят скоро изчезна и се смени с мека почва. Хора, най-вече жени, подрязваха дърветата, беряха плодовете и ги събираха в плетени кошници. Изминаха около километър и половина през портокаловата гора. От време на време между дърветата имаше открити места, позволяващи на слънчевите лъчи да достигнат колата, но почти веднага след това се озоваваха под сянката и се радваха на прохладата и закрилата й след дългото пътуване през саваната. Червените скали на каньона се издигаха от двете им страни — заплашителни, затварящи, изолиращи. Картър нервно облиза устни и реши, че това място не му харесва…
Гол ги чакаше, с ръце на кръста, загледан в земята, сякаш потънал в дълбоки мисли. Картър спря тойотата, слезе и остави да му вземат браунинга. Наташа застана до него и се загледа за момент към слънцето, преди да вдигне очи към…
— Татко?
Гол рязко вдигна глава. Усмихна се за момент, след това погледът му се насочи към Картър и дружелюбното му изражение изчезна.
— Викат ти Касапина — меко каза той с дълбокия си глас, подобен на тътен на континентални плочи. — Казват, че си убивал. Мъже. Жени. Деца. Всичко, което се изпречи на пътя ти. Без капка угризение.
Картър не каза нищо. Не помръдна. Просто остана на мястото си, без да сваля очи от Гол. Помежду им се бе установила мълчалива и невидима връзка — връзка, която Наташа не можеше да разбере.
— Според доклада в онзи ден си полудял.
— Не — меко каза Картър.
— Не разбирам — прошепна Гол. Взираше се изпитателно в него.
— Беше… голяма каша. И те прострелях, за да останеш жив.
Настъпи дълга, напрегната пауза.
— Ти стана легендарният Черен рицар в историята на Спиралата.
— Титлата е малко… неуместна — отвърна Картър.
— Нима? Как би могъл човек незаслужено да си спечели подобно име? Как може да стане така, че организация като Спиралата да го
Презрението в гласа на Гол не можеше да остане незабелязано.
— Спасих живота ти — бавно каза Картър. —
Гол мълчаливо вдигна глока си и провери барабана.
Картър успокои бясно биещото си сърце. Отпусна мускулите си и се приготви — езикът на тялото на Гол бе език на подготовката.
Очите му се плъзнаха по наличните оръжия и Картър осъзна, осъзна прекалено късно, че може би е надценил Гол, неговата… човечност… отзивчивост… природа?
И и един миг на прозрение разбра всичко. Гол бе същият. Същият като него. От същата
„Опасно е“ — каза Кейд.
Вече не.
„Дай го на мен. Мога да го пречукам“.
Не! — мислено изсъска Картър.
Затвори очи, когато болката премина през изтощения му ум, през главата му, яркочервена, с нажежени бели краища. Падна на колене, задъхан. Гол вече не съществуваше и нямаше значение, вече нищо нямаше значение. Притокът адреналин отшумя и Картър се хвана за главата. Болката го блъсна като бушуващи вълни и се стовари върху спомените и съзнанието му. Стон се изтръгна от гърлото му. Изведнъж Наташа се озова до него и го прегърна. Избърса потта от веждите му, олюля се с него в прахта и вдигна поглед към Гол… към баща си…
— Вкарай го вътре. На хлад. Веднага!
— Какво му е? — разнесе се дълбокият глас на Гол.
— Не зная. Изтощен е… Помогни му, татко. Моля те, помогни му.
Гол направи знак и едрият чернокож мъж приближи, вдигна Картър с лекота и му помогна да се добере до къщата.
— Ще му помогна сега, но не гарантирам какво ще стане по-късно.
— Не виждаш ли?
— Какво да виждам? — изръмжа огромният мъж.
— Не можеш да видиш шибаната гора от дърветата, татко, Той е ти. Той е
За миг Гол остана неподвижен, загледан яростно в Наташа. Тя отново сведе очи — този път от страх, сякаш се бе върнала в детството си. Овладяха я далечни спомени. Инстинктивни реакции от един изгубен свят. Гол пристъпи напред, протегна ръце и я прегърна, целуна я по главата.
— Липсваше ми, момичето ми. Въпреки онова, което казах тогава в Лондон… а оттогава светът продължи напред, промени се… ужасни неща ни събират отново заедно. Опитът да се разбие Спиралата те доведе при мен, нали, момичето ми?
— Да.
Гол вдигна главата й. Избърса сълзите от бузите й.
— Съжалявам. Можеш ли да ми простиш за злите думи, които изрекох? Онова не бях аз, Наташа. Онова не бях аз… и… и разбирам какво се опитваш да кажеш. За Картър. Разбирам.
— Прощавам ти — прошепна тя и се сгуши в него. — И ти ми липсваше, татко. Бях толкова самотна без теб…
Гол я държеше в обятията си, слънчевите лъчи танцуваха над тях сред портокаловите дървета.
