Спирала

едва не загинаха там, Картър. Шибаните нексове били навсякъде. Проследиха те до Саудитска Арабия, но изгубиха дирята ти малко след експлозията.

— Какво са открили в Саудитска Арабия?

— Пълна каша — останките от Спирала_Q. Но не и Фойхтер.

— Защото му видях сметката — каза Картър със стиснати зъби.

— Не са открили никакви следи от тялото му. Въпреки че разполагат с най-ново поколение скенери, не са открили никакви генетични следи — абсолютно никакви. Някой трябва да е прибрал тялото му.

— Това пък защо? — зачуди се Картър.

Джем сви рамене.

— Нямам представа. Каква полза от печен труп? Но както и да е, изпуснахме те, докато не прати онова съобщение. Радвам се, че си запомнил кода ми, приятелю. — Джем захапа кренвирша и задъвка. После стана, отиде до края на площадката при апачито и се загледа в нощта. Дългото му кожено палто се развяваше под напора на вятъра.

Картър отиде до него.

Двамата се загледаха в черните дълбини. Вятърът виеше. Нямаше никакви парапети и бариери — само дълъг, почти отвесен склон към скалистия хаос долу. Далеч под тях от време на време примигваха светлини — синтетични звезди над земята — яркожълти, бели и от време на време червени.

— Харесва ми тук — тихо каза Джем.

— Да. Обожавам лудостта на това място.

— Не трябваше да го закриват.

— Е, твоята отцепническа група го е отворила пак.

— Но само временно.

Известно време мълчаливо се наслаждаваха на гледката.

— Какви са ти плановете? — попита Картър.

— Отцепниците имат мобилна дивизия, разположена на някакъв шибан боен кораб, представяш ли си. Оня тъпак Дюрел мисли, че ще завладее света или нещо от сорта. Трябва да го спрем.

— Ние?

Джем се обърна и го сграбчи за раменете.

— Сега си част от нашата армия, Картър. Ти си експерт по унищожението. Нуждаем се от теб.

— Аз си имам своя собствена война.

— По-точно?

— Война в главата ми — тихо рече Картър.

— Е, ще оставя Свещеника да те убеждава.

Картър се намръщи.

— Домъкнал си този побъркан кучи син тук? Та той е само пречка, мамка му.

— Не само него — каза Джем. — Всички.

— Кои всички?

— Всички останали ударни групи — каза Джем и очите му блеснаха над огънчето на цигарата. — Дюрел и Фойхтер — и шибаните нексове — те започнаха войната. Дойде време за малко приятелско възмездие. Няма време да чакаме САЩ, Китай или Русия да се доберат до Дюрел и шибания му кораб… голяма част от командната и контролната система на НАТО продължава да се срива и да изтрива собствените си данни… Изглежда, планът на Дюрел върви… по план, така да се каже. Хайде, ела. Ела да седнем и да изпием едно шише „Лагавълин“ — взех го специално за тебе, нали си ми приятел. И докато чакаме тълпата, можеш да ни разкажеш какво точно стана в Лос Анжелис.

Картър се усмихна и дори на него това му се стори странно.

— „Лагавълин“ значи?

— Добре отлежало. — Джем намигна, отиде при другите, срита Слейтър да стане от раницата и измъкна бутилка уиски и чаши. — Някой да иска едно питие? Тост за яките момчета на Спиралата, които побеждават напук на всичко?

Картър се разсмя. Разкиска се като ученик.

— Дай насам една чаша. Наистина имам нужда от едно шибано питие.

Картър лежеше в единия ъгъл и хъркаше. Слейтър се бе свил до него и също хъркаше. Ники бе изчезнала за едно „дълго киснене в банята“. Така че оставаше единствено…

Джем. Седеше при отвора на тунела и се взираше в нощта, мислеше за бойни кораби и нексове. Не можеше да разбере. Не можеше да разбере защо очите им са толкова странни, не можеше да разбере защо са толкова добри в убиване то. Знаеше, че той самият е един от най-добрите, но въпреки това изобщо не можеше да се сравнява с нексовете. При пряк двубой с некс щеше да стане храна за кучетата.

„Какво трябва да ти направят, че да станеш такъв, мамка му? — питаше се, докато издишваше цигарения дим. — Какво е представлявал проектът «Некс»? И защо Гол се е оттеглил още в началото му?“

Гледаше как димът литва по вятъра и се разсейва.

Също като нас, осъзна той. Разсеяни. Разкъсани на части. Пръснати…

Спомни си болката на лицето на Картър. Болката, когато говореше за смъртта на Наташа.

Поклати глава.

Гадостите задължително се случват на добрите хора. Просто така е устроен светът.

Откъм планините се чу ниско бръмчене.

И после, като типично жалко фиаско, от тъмнината се появи вертолет Пиасеки Патфайндър–3 и се спусна тромаво и несигурно към площадката. Двигателят ревеше. Перките виеха и намаляваха оборотите си. Чу се странно дрънчене и се разнесе отвратителна миризма на старо гориво.

Джем засенчи очи срещу силния прожектор на вертолета, изправи се и закрачи по каменната платформа.

С широка усмивка, без да обръща внимание на намръщената му физиономия, един дребен набит мъж скочи от кабината. Имаше могъщи ръце и рамене, покрити с татуировки от времето в армията. Главата му бе обръсната, с формата на куршум, а кръглите му бузи бяха червени като роза.

— Как я караш, мацко? — изкрещя той.

Джем примигна.

— Хъгис… Какво е това, мамка му?

— Не е ли хеликоптер?

— Не зная — изсумтя Джем, тръгна бавно покрай ръждивата ламарина и впери невярващ поглед в огромната дупка с назъбени краища, през която се виждаха тръбите за гориво. — Хъгис, откъде изрови това?

— Откраднах го. От един италианец. Дълга история.

Джем въздъхна.

— Да не мислиш, че ще тръгнем на война с това?

— Съжалявам, Джем. — Червеното лице на Хъгис се намръщи. — Но не можем да свием всички шибани апачита, нали? Не са от ония неща, дето вървят по пет за лев! Не е като да отмъкнеш някой шибан „Ескорт“!

— Добре де, добре. Успокой се. Иди си налей нещо топло. Другите идват ли?

— Да — каза Хъгис. — Как иначе.

Дойдоха, как иначе.

Малко след пристигането на Хъгис нощното небе се изпълни с тракане на перки и вой на двигатели. Три хеликоптера — два Локхийд АН56-А и един Сикорски Блек Хоук — се появиха величествено над базата и кацнаха. Когато осемте мъже и жени скочиха от машините, лицето на Джем грейна. Запрегръщаха се. Джем се разсмя, като видя изцапаните с крем карамел бойни панталони на Боб Боб. Уморените агенти от ударните групи намериха убежище в Камъс–5 и се пръснаха в търсене на топли напитки и шоколадови бисквити.