Ерих Мария Ремарк
Триумфалната арка
1
Жената се насочи към Равик. Вървеше бързо, но някак си странно залиташе. Той я забеляза едва когато стигна до него. Видя бледо лице, изпъкнали скули и раздалечени очи. Лицето беше неподвижно като маска; изглеждаше хлътнало, а погледът, осветен от уличните лампи, привлече вниманието му със своята безизразност.
Жената мина така близо до него, че почти го докосна. Той протегна ръка и улови нейната над лакътя; тя политна; щеше да падне, ако не я бе задържал.
Той стискаше здраво ръката й. След известно време попита:
— Къде отивате?
Жената го погледна втренчено и промълви:
— Пуснете ме.
Равик не отговори. Продължаваше да стиска ръката й.
— Пуснете ме! Какво искате? — каза едва жената.
На Равик се стори, че тя не го вижда. Сякаш гледаше през него някъде в пустата нощ. Той беше само нещо, което се бе изпречило по пътя й и на което тя казваше: „Пуснете ме.“
Веднага забеляза, че тя не е уличница. Не беше и пияна. Той поотпусна ръката й. Би могла да се освободи лесно от него, но това не й минаваше през ум. Равик почака известно време.
— Къде искате да отидете посред нощ в Париж и съвсем сама? — попита спокойно той и пусна ръката й.
Жената не отговори. Нито тръгна. Веднъж спряла, изглеждаше неспособна да тръгне отново.
Равик се облегна о парапета на моста. Чувстваше с ръцете си влажния грапав камък.
— Може би долу? — кимна той с глава назад, към Сена, която течеше неуморно към сянката на моста „Алма“ в сиво, постепенно угасващо сияние.
Жената не отговори.
— Много рано — продължи Равик. — Много рано, а пък и много е студено през ноември!
Той извади пакет цигари и започна да рови из джобовете си за кибрит. Видя, че в малката кутийка са останали само две клечки, затова се наведе предпазливо, за да запази с ръце пламъка от лекия ветрец, идващ откъм реката.
— Дайте една и на мене — каза почти беззвучно жената.
Равик се изправи и й показа пакета.
— Алжирски. Черен тютюн, от Чуждестранния легион. Може би ще са много силни за вас. Но нямам друга.
Жената поклати глава и взе една цигара. Равик й поднесе запалената клечка кибрит. Тя пушеше бързо, поглъщайки дълбоко Дима. Равик хвърли горящата клечка зад парапета. Тя прелетя в мрака като малка звезда и угасна, едва когато падна във водата.
Едно такси се приближи бавно по моста. Шофьорът спря колата, погледна към тях, почака, след това даде газ и продължи по мокрия, лъскав булевард „Георг V“.
Равик внезапно се почувства уморен. Работил бе цял ден и не можеше да заспи. Затова бе излязъл да пийне нещо. Но сега, във влажния хлад на нощта, го обзе неочаквана умора.
Той погледна към жената. Какво го бе накарало да я спре? Нещо й се бе случило; това поне беше ясно. Но какво му влизаше в работата? Той бе виждал вече достатъчно жени, особено нощем в Париж, на които се е случило нещо; но сега това не го интересуваше, защото той желаеше само едно — да поспи няколко часа.
— Идете си в къщи — каза той. — Какво търсите из улиците по това време? Може да си навлечете само неприятности.
Той вдигна яката на палтото си и се приготви да тръгне. Жената го погледна, като че не го разбра, и повтори:
— В къщи?
Равик вдигна рамене.
— В къщи, у дома, в хотела, все едно как ще го наречете. Сигурно не искате да ви задържи полицията?
— В хотела! Господи! — каза жената.
Равик замълча. „Още една, която не знае къде да отиде“ — помисли той. Трябваше да го предвиди. Всички са такива. Нощем не знаят къде да отидат, а сутрин изчезват, преди да се събудиш. Тогава знаят къде да отидат. Познато, евтино отчаяние, което настъпва о нощта и изчезва с нея. Той хвърли цигарата си. Като че сам не познаваше много добре, до полуда, това чувство.
— Елате да пийнем нещо — каза той.
Това беше най-простото разрешение. После ще плати и ще си тръгне, а тя да му мисли какво ще прави.
Жената пристъпи неуверено и политна. Равик я улови отново за ръката.
— Уморена ли сте? — запита той.
— Не зная. Може би.
— Толкова уморена, че не можете да заспите? Тя кимна.
— Случва се. Елате, аз ще ви подкрепям.
Тръгнаха нагоре по авеню „Марсо“. Равик чувстваше как жената се опира на ръката му, сякаш всеки момент щеше да падне.
Пресякоха авеню „Петър I Сръбски“. Зад пресечката с улица „Де Шайо“ булевардът свърши и на фона на дъждовното небе се очерта, неясна и тъмна в далечината, огромната Триумфална арка.
Равик посочи тесния осветен вход на един невзрачен бар.
— Да влезем тук — все ще намерим нещо.
Беше едно бистро, посещавано предимно от шофьори. Няколко мъже и проститутки седяха в един ъгъл. Мъжете играеха карти, а жените пиеха абсент. Те погледнаха бързо новодошлите и отместиха с безразличие погледи. По-възрастната се прозина гласно; другата започна мързеливо да се гримира. В дъното един прислужник с лице на уморен плъх посипа пода с дървени трици и започна да мете. Равик и жената седнаха на една маса, недалеч от входа. Там беше най-удобно, защото можеше да си тръгне по-лесно. Той не свали палтото си и попита:
— Какво ще пиете?
— Не знам. Каквото и да е.
— Два калвадоса — каза Равик на келнера, който беше по жилетка и със запретнати ръкави — и един пакет „Честърфилд“.
— Нямаме — каза келнерът, — имаме само френски.
— Добре, тогава един пакет „Лоран“, зелени.
— Нямаме и зелени, а само сини.
Равик погледна голата ръка на келнера, където имаше татуировка на пристъпваща в облаците гола жена. Проследявайки погледа му, келнерът сви ръката си на юмрук и започна да си движи мускулите. Коремът на жената в облаците се разклати похотливо.
— Добре, донесете сини — каза Равик.
— Може да е останал някой пакет зелени — ухили се келнерът и се отдалечи.
Равик го проследи с поглед.
— С червени пантофи — каза той, — а на ръката — жена, която играе кючек. Трябва да е служил в турската флота.
Жената се облегна на масата. Облегна се така, като че нямаше намерение да вдигне никога ръцете си. Личеше си, че за тях са полагани големи грижи, но това не значеше нищо. Макар и големи, грижите не бяха достатъчни. Равик забеляза, че нокътът на десния среден пръст е счупен. Лакът на места бе изтъркан.
Келнерът донесе чаши и цигари.
— „Лоран“, зелени. Все пак намерих един пакет.
