Хааке се смути за миг. После се ухили.
— Разбирам. Не съм инкогнито за посветените, но иначе съм в най-строго инкогнито. Впрочем, хрумна ми. Имате ли някакви връзки с бежанци?
— Много малко — каза предпазливо Равик.
— Жалко! Искаме да получим някои… нали разбирате… информации… Плащаме за тях. — Хааке вдигна ръка. — За вас не може да става и дума, естествено. При все това и най-малката новина…
Равик забеляза, че той продължава да го гледа.
— Възможно е — измънка после. — Откъде да знаеш… И това може да се случи някога.
Хааке придърпа стола си.
— Това е една от моите задачи тук. Връзки с хора от тяхната среда. Понякога е мъчно да се намерят. Но ние разполагаме с опитни хора. — Той вдигна многозначително вежди. — За нас работата е друга, разбира се. Въпрос на чест. За родината!
— Разбира се.
Хааке вдигна глава.
— Познатите ми идват. — Остави няколко банкноти на порцелановата чинийка, след като направи сметката. — Удобно е, че цените са написани на чиниите. Можем да възприемем това и у нас. — Стана и подаде ръка. — Довиждане, господин фон Хорн. Много ми е приятно, че се запознах с вас. Ще ви се обадя след две седмици. — Той се усмихна. — Всичко остава между нас, разбира се.
— Разбира се. Не забравяйте да ми се обадите.
— Не забравям никога и нищо. Нито физиономия, нито среща. Не мога да си позволя такова нещо; професията ми го изисква.
Равик застана пред него. Стори му се, че ще трябва да пробие с ръката си циментова стена. След това почувства ръката на Хааке в своята. Малка, невероятно мека ръка.
Остана нерешително на мястото си и проследи с поглед Хааке. После седна. Изведнъж усети, че трепери. След това плати и излезе. Тръгна в същата посока, в която се бе отдалечил Хааке. След това си спомни, че бяха взели такси. Нямаше смисъл да го гони. Хааке бе уредил вече сметката си в хотела. Ако случайно го видеше пак някъде, можеше само да стане подозрителен. Равик се обърна и тръгна към „Интернационал“.
— Разумно си постъпил — каза Морозов. Седяха пред едно кафене на „Рон Поан“.
Равик погледна дясната си ръка. Няколко пъти я бе измил със спирт, чувстваше, че постъпва глупаво, но не можеше да не го стори. Кожата му беше сега суха като пергамент.
— Безумие би било да се опитваш да правиш нещо — продължи Морозов. — Добре, че не си имал оръжие.
— Да — отговори Равик, без да бъде убеден.
Морозов го погледна.
— Надявам се, че не си толкова голям идиот, та да искаш да те съдят за убийство или опит за убийство.
Равик не отговори.
— Слушай, Равик… — и удари с бутилката по масата. — Не се заблуждавай!
— Не се заблуждавам. Но не смяташ ли, че е ужасно досадно да се пропусне такъв удобен случай? Два часа по-рано бих могъл да го отведа някъде… или да направя нещо друго…
Морозов наля две чаши.
— Пий сега! Водка е. Пак ще ти падне.
— А може би и няма.
— Ще го пипнеш. Пак ще дойде. Такива хора не изпускат нищо. А и ти си му пуснал хубава въдица.
Равик изпи чашата си.
— Можех да отида поне до Северната гара. Да видя дали ще замине.
— Разбира се. Можеш да се опиташ и да го застреляш. Най-малко двадесет години затвор. Имаш ли и други подобни идеи?
— Да. Можех да проследя дали наистина ще замине.
— И да провалиш всичко, ако те забележи.
— Можех да запитам в кой хотел отсяда.
— И да събудиш подозрение у него. — Морозов наля пак чашите. — Слушай, Равик! Знам, сега ти се струва, че си сбъркал. Прогони тия мисли. Счупи нещо, ако смяташ, че ще ти олекне. Нещо голямо, но не много скъпо. Палмата в „Интернационал“ например.
— Няма смисъл.
— Приказвай тогава! Повтаряй непрекъснато станалото, докато ти омръзне! Изхвърли го с приказки от съзнанието си! Успокой се! Не си руснак, иначе щеше да ме разбереш.
Равик се изправи.
— Слушай, Борис. Знам, че плъховете трябва да се унищожават, а не да се състезаваш с тях по гризене. За това не мога да говоря. А само да мисля. И ще мисля как мога да го направя. Ще се подготвям за тоя случай като за операция, доколкото е възможно. Ще свикна с тая мисъл. Имам две седмици. А това е хубаво! Дяволски хубаво! Ще свикна да се държа спокойно. Ти си прав. Когато си кажеш болката, ти олеква. Но същият резултат можеш да постигнеш и с мислене. Като обмисляш хладнокръвно и преднамерено своята омраза. Докато той се върне, аз ще убивам често в мислите си и ще свикна с това. След като хиляди пъти си направил едно и също нещо, ти го вършиш по-обмислено и спокойно. Нека да говорим сега на друга тема. За белите рози отсреща, ако искаш. Погледни ги! Сякаш е паднал сняг в тая душна нощ. Сякаш бели зайчета играят по вълните на неспокойното море. Доволен ли си сега?
— Не — каза Морозов.
— Добре. Запомни това лято. Лятото на 1939 година. То мирише на сяра. Розите приличат на сняг върху братска могила. И ние сме весели въпреки всичко, нали? Да живее векът на ненамесата! На вкаменяването на нравствените чувства! Колко ли убийства ще станат тази нощ, Борис? Както и през всяка друга! Все нови и нови. Градове горят, някъде пищят евреи, в горите гинат чехи, горят китайци, заляти с японски бензин, смъртоносният бич пълзи из концентрационните лагери… Нима ще трябва да заплачем като баби, когато трябва да се ликвидира един убиец? Ще го намерим, ще го премахнем и нищо повече, както сме постъпвали често със съвсем невинни хора, които са се различавали от нас само по униформите си…
— Добре — съгласи се Морозов. — Или всъщност още по-добре. Знаеш ли какво може да се направи с нож? Ножът не издава шум.
— Не ме занимавай тази вечер с това. Трябва да поспя. Само дяволът знае дали ще мога да заспя въпреки привидното ми спокойствие. Разбираш ли?
— Да.
— Тази нощ ще убивам, ще убивам непрестанно, докато след две седмици се превърна в автомат. Въпросът е да мине това време. Времето, когато ще мога да заспя. Пиенето не помага. Инжекция — също. Трябва да заспя от умора. Тогава на следващия ден всичко ще се нареди. Разбираш ли?
Морозов мълчеше.
— Намери си жена — каза сетне той.
— Каква полза?
— Все някаква ще има. Повикай Жоан. Тя ще дойде.
Жоан! Наистина! Беше забравил, че я бе видял преди малко. Какво му разправяше тя?
— Аз не съм руснак — отговори Равик. — Други предложения? Но лесно осъществими!
— Господи! Не ставай смешен! Най-лесният начин да се освободиш напълно от някоя жена е да спиш при случай отново с нея. Но без каквито и да е чувства. Трябва ли да се драматизира толкова едно физиологично действие?
— Да — каза Равик, — наистина не трябва.
— Позволи ми да телефонирам тогава — прекъсна го Морозов. — Ще ти намеря нещо. Не напразно съм портиер.
— Стой си на мястото! Така сме добре! Ще пием и ще гледаме розите! На лунно осветление след картечна стрелба лицата на мъртъвците са също така бледи. Видях това в Испания. „Небето е изобретение на фашистите“ казваше работникът Пабло Нонас. Бе останал само с един крак. Беше ми сърдит, че не съм
